При това, кълна се, не бях песимист. Всичко това просто бе ми дотегнало. Много често бях наблюдавал едни и същи сцени, много често бях слушал едни и същи песни и шеги. Беше ми извънредно добре познато състоянието на касата на тоя театър и така добре познавах всяко колело на задкулисните машини, че никаква бутафория, никакви смехове и песни не можеха да заглушат в моите уши тяхното скърцане.
Никога не отивайте зад кулисите, защото там рискувате да видите как божественият тенор бие жена си. Аз бях пренебрегнал тези правила и сега се разплащах; а може би бях просто глупав. Впрочем причината тука не играе роля. Важен е самият факт, а фактът беше тоя, че общуването с хората стана за мене мъчително и тежко задължение. Обаче трябва да кажа, че в редки, извънредно редки случаи ми попадаха избрани души или глупаци като самия мене и аз прекарвах с тях възхитителни часове в звездните пространства и в рая на глупците. Такава избрана душа или глупец беше жена ми. Тя никога не ми омръзваше и винаги беше за мене източник на ново, неизчерпаемо учудване и възторг. Но не можех да прекарвам всичкото си време изключително в нейното общество. При това би било и несправедливо, и не умно да принуждавам и нея да стои вечно с мене. Освен това аз бях автор на цяла редица книги, които се ползуваха с успех, а обществото иска, писателят да му отделя известна част от свободното си време. Пък и за всеки нормален човек е необходимо за себе си и за своите работи да общува с другите хора…
Сега се доближаваме до самата същност на въпроса. Какво трябва да прави оня човек, който трябва да живее обществен живот, макар че интересът му към него е вече изгубен. Отговорът е — цар Алкохол. Четвърт век той търпеливо чака да протегна към него ръка за помощ. Хиляди негови хитрости, благодарение на моя характер и щастие, не достигнаха целта си, но той имаше скрити в запас много фокуси. Аз забелязвах, че един-два или няколко коктейли ме правеха по-весел, настройваха ме в един тон с другите глупаци. Един или няколко коктейли, изпити преди ядене, ми даваха възможността искрено да се смея над онова, което отдавна бе изгубило способността да ме разсмива. Коктейлът беше ударът с камшик, шпората, остенът за моя уморен ум и преситен дух. Той извикваше на устата ми смях, песен и тъй ме навинтваше, че аз сам започвах да се смея, да пея и с жар да брътвя всякакви глупости и врели-некипели за голямото удоволствие на посредственостите, които изобщо не знаеха нищо друго.
Без коктейл аз бях за нищо негоден събеседник, но като пийнех, ставах душа на обществото. С помощта на напитките аз постигах изкуствено възбуждане и затова пиех дотогава, докато станех весел. Началото беше тъй незабелязано, че дори на самия мене, тъй отдавна познат с цар Алкохол, не ми мина през ум, че това може да ме заведе далеко. Започнах да чувствувам нужда от музика и вино и скоро почувствувах необходимост вече от по-възбудителна музика и от по-голямо количество питие.
Именно по това време забелязах, че с нетърпение очаквам коктейлите преди ядене. Искаше ми се да пия и ясно съзнавах това. Помня как, когато бях военен кореспондент в Далечния Изток, изпитвах неотразимо желание да посещавам едно познато семейство. Не само приемах всички покани за вечеря, но вън от това гледах да отивам там и през деня. Наистина домакинята беше очарователна жена, но не беше тя, която тъй силно ме привличаше в тая къща. Важното беше, че тя умееше да прави най-хубавите коктейли в целия този голям град, където изкуството за приготвяне на смесени напитки е достигнало между колонията чужденци висока степен на съвършенство. Нито в клубовете, нито в хотелите, нито в други частни къщи не можеше човек да намери подобни коктейли. Нейните коктейли бяха изискани. Те бяха истински шедьоври, които даваха минимум неприятни вкусови усещания и максимум подем. Ала и там аз жадувах коктейлите само заради онова настроение, което те създаваха у мене. След като напуснах този град, странствувах цели месеци заедно с японската армия, като изминавах стотици мили оризови полета и прехвърлях планини, докато не навлязохме в Манджурия. И през цялото това време нито се допрях до цар Алкохол. На гърба на моите товарни коне винаги можеха да се намерят няколко бутилки уиски, но нито веднаж не отворих ни една. Разбира се, когато в моя лагер попаднеше бял човек, отварях бутилка и, както се полага, пиехме двама. Тъй като, ако аз попаднех в неговия лагер, той без съмнение би направил същото. Аз носех уискито със себе си само за почерпка и дори целия тоя разход турих в сметката на вестника, за който работех.