Когато дойдох на себе си, беше тъмно. Занесли ме у дома в безсъзнание и ме сложили в леглото. Обхвана ме лудост от пиянство. Всички ужаси, запазени в детския ми мозък, се въплътиха в мъчителни кошмари. Виждах убийства, бягах от убийци. Крещях и се биех с тях. Страданията ми бяха ужасни. Като идвах в съзнание след припадъците на безумието, чувах гласа на майка си: «Горкото дете, то ще полудее.» Изпадайки пак в безпаметство, аз отнасях със себе си тази идея и се виждах в лудницата, където служителите ме биеха, а лудите крещяха наоколо ми.
На моето въображение бяха силно подействали разказите на големите за вертепите в китайския квартал в Сан Франциско. В бълнуванията си аз блуждаех дълбоко под земята в тия вертепи и там, зад железните врати, се измъчвах и хиляди пъти умирах.
И когато намирах баща си седнал при някоя маса да играе с китайците карти за цели купища злато, изливах негодуванието си в потоци най-диви ругатни. Ставах от леглото, отблъсквах ръцете, които ме задържаха, и обсипвах баща си с отчаяни ругатни; всичката невъзможна кал, която се промъква в ума на детето, която то слуша от възрастните в условията на примитивния селски живот, бе ме просмукала цял; и макар че никога не се осмелявах да произнасям гласно тези ругатни, сега те се изливаха от устата ми на цели потоци — аз проклинах баща си, който седеше в подземието и играеше на карти с дългокосите и дългонокти китайци.
И сега не мога да разбера как организмът на седемгодишното дете можа да понесе напрежението на тази нощ, как не се разкъса сърцето ми, не се разпука мозъкът ми. Как моите седемгодишни артерии и нервни центрове издържаха тези ужасни пароксизми, които ме разтърсваха цял.
Тази нощ у дома никой не легнал да спи. Онзи юнак, който бе останал да спи под моста, сигурно не е бълнувал така и не е имал такива кошмари. По всяка вероятност той само е спал тежък сън, а сутринта е почувствал, че членовете му са вдървени и че в душата му е кисело. Сега той, ако е жив, сигурно дори не помни тая нощ. То беше за него само един инцидент. Аз помня с всички подробности, макар че това беше преди трийсет години, ония мъки, които преживях.
Дълго време бях болен и след този опит аз вече щях да треперя пред цар Алкохол и да се страхувам от него като от огън, та дори майка ми да не беше ме поучавала. Този случай създаде на майка ми много огорчения; тя постоянно ми се караше и казваше, че съм постъпил много лошо и че съм забравил всичките нейни наставления. В мое време не се допускаше да възразяваш на родителите си, пък и как бих могъл да й открия, че именно нейните наставления бяха виновни за онова, което стана. Ако тя не бе ме научила да се страхувам от италианците, не бих помислил да пия отвратителното им питие. После, когато пораснах, аз й обясних как бе станала тази работа.
Когато още лежах в леглото, но започнах вече да идвам на себе си, у мене се бореха чувства. Аз усещах, че съм извършил лоша постъпка, но в същото време долавях, макар и смътно, че и с мене също бяха постъпили зле. Ясно беше за мене само едно — никога няма да туря в устата си нито капка спиртно питие. Куче, което се страхува от водата, не се бои от нея така, както аз тогава се боях от алкохола.
Но и този ужасен опит не ми попречи все пак да вляза в приятелски отношения с цар Алкохол. Всичко наоколо ме тласкаше към него. Най-напред всички възрастни, освен майка ми, която беше винаги праволинейна, се отнасяха към този случай с мене като с едно забавно приключение и не виждаха в него нищо позорно за мене. Младежите — момичета и момчета — също разправяха случката със смях и със смях си спомняха как Лари скочил на гърдите ми и как после паднал под моста; спомняха си различни епизоди: как едно момче нощувало някъде на пясъка, а друго — в канавката. Това не се смяташе позорно; напротив, в това виждаха известно юначество, а целият случай се представяше като един ярък епизод в монотонния трудов живот на нашата еднообразна, постоянно покрита с мъгли местност.
Ирландците ме тупаха по рамото, като си спомняха този случай, а Пиетро, Доминико и другите италианци хвалеха моята издържливост; в края на краищата аз започнах да се чувствам нещо като герой. Пиянството изобщо не се смяташе за нещо позорно. Всички пиеха и в цялата местност нямаше нито един абсолютно трезвен човек. Дори с нашия учител, побелял човек на петдесет години, имаше често случаи, когато той, след като бе се поборил с цар Алкохол и претърпял поражение, на другия ден не идваше на училище. Затова моето въздържане от алкохол имаше в основата си не съображения от морален характер, а чисто физиологически причини — аз чисто и просто не го обичах.