Повтаряше се старата история. Колкото повече пиех, толкова повече трябваше да пия, за да получа същите резултати. Дойде време, когато коктейлите престанаха да ми действуват. Те трябваше да бъдат такова количество, че нямах време да ги приготвям и място да пазя толкова бутилки. Уискито действуваше много по-силно, по-бързо и аз трябваше да го употребявам в несравнено по-малко количество. Започнах да пия преди обед царевична водка или гроздова, а привечер — шотландско уиски със сода.
Спях винаги отлично, но сега сънят ми малко се повреди. По-рано, когато ми се случваше да се събудя посред нощ, започвах да чета и много бързо заспивах отново. Но сега четенето престана да ме приспива. Можех да чета един или два часа и все пак не заспивах; тогава се убедих, че чашата ми помага много добре. Понякога, за да заспя, трябваше да изпия две или три.
След това до сутринта оставаше такъв промеждутък, че моят организъм не успяваше през време на съня да преработи алкохола, и аз се събуждах с пресъхнало гърло и горчив вкус в устата, с тежка глава и малко нервно заболяване на стомаха. Понякога сутрин се чувствувах доста зле. Страдах от махмурлука, обикновен за ония хора, които пият постоянно и по много. Имах нужда веднага да пия пак нещо възбудително, укрепително. Щом сте позволили веднъж на цар Алкохол да заграби властта над вас, доверете му се и по-нататък. И така, аз започнах да пия сутрин преди закуска, за да бъда в състояние да закуся.
По това време придобих и друга една привичка — оставях на нощната масичка стъкло вода, за да освежавам обгорените и сърбящи слизести ципи.
Сега моят организъм беше винаги под действието на алкохола и аз не си позволявах да се отклоня от него. Когато отивах в някое затънтено място и не знаех сигурно дали ще намеря там алкохол, вземах в куфара си една или няколко бутилки уиски. По-рано се учудвах, като виждах други да правят това, но сега сам, без да се зачервя, вършех същото. А когато попадах в компания пиячи, тогава всички правила отиваха по дяволите и пиех всичко, каквото пиеха те, и в същата мярка като тях.
Аз се превърнах във великолепна подвижна спиртна факла. Тя се хранеше от собствената си тлъстина и се разпалваше все по-бясно. През целия ден не знаех нито една минута, когато да не ми се пие. Започнах да прекъсвам дневната си работа по средата и да изпивам една чаша, след като съм написал петстотин думи. Скоро започнах да сръбвам и преди да се заловя за работа.
Много добре разбирах с какво ме заплашва всичко това й взех мерки. Реших твърдо да не се допирам до питие, преди да съм завършил работата си. Но тук изникна пред мене ново дяволско усложнение. Аз вече не можех да работя, без да съм пил предварително. Трябваше непременно да пийна, за да бъда в състояние да изпълня задачата си. Започнах да се боря с това. Мъчителната жажда ме безпокоеше, но продължавах да седя при писмената си маса, да въртя в ръка перото и молива, макар че думите не искаха да се изливат на хартията. Мозъкът ми не беше в сила да мисли за нещо друго, освен за едно, че там, в другия край на стаята, в долапа, стои цар Алкохол. Когато стигнех до отчаяние, отстъпех и пийнех, мозъкът ми веднага се проясняваше и хилядата думи се написваха без всякакви усилия.
В своята градска къща в Оукланд аз довърших запаса от питиета и нарочно не го подновявах. Това се оказа безполезно, защото за нещастие в моя склад бе останал един сандък с бира. Напразно се мъчех да пиша. Бирата, убеждавах себе си, е жалък сурогат на благородна течност; при това аз не обичам бира. Ала мисълта за тоя сандък, който ми беше така близо под ръка, не излизаше от главата ми. Едва след като изпиех една цяла бутилка, можех пак да пиша. И не малко бутилки трябваше да изпразня, преди да се напишат всичките хиляда думи. Най-лошо беше това, че бирата ме караше да се оригвам… Въпреки това обаче скоро свърших сандъка.
Сега складът беше празен. Нов запас не направих. С наистина героични усилия аз успях най-после да принудя себе си да пиша всекидневните хиляда думи без помощта на цар Алкохол. Но през цялото време докато пишех, мъчителната жажда не ме напускаше. И щом сутринната работа се привършваше, аз избягвах от къщи и отивах в града, за да пия. Какъв ужас! Ако опиването може до такава степен да зароби мене, който не съм алкохолик по природа, как ли трябва да страда истинският алкохолик, като води борба против една потребност на организма, а в това време най-близките му хора не само не съчувствуват на тези мъки, не ги разбират, но още го презират и осмиват.