Опитайте се да споделите с мене едно от хилядите тъжни настроения, в които цар Алкохол хвърля човека. Аз обикалям своя великолепен чифлик. Аз яздя великолепен кон. Въздухът опиянява като вино. Лозите по ребрата на хълмовете пламтят в огъня на есента. Зад Сономските планини крадешком плуват вълни морски мъгли. Пладнешкото слънце чезне в задрямалото небе. По всичко изглежда, че аз трябва да чувствувам безмерна радост от това, че живея. Аз съм пълен с блянове и тайни, цял съм пронизан от това слънце, от тоя въздух и блясък, аз живея, моите органи работят в съвършенство, аз се движа, разпореждам се със своите движения и с движенията на живото същество, което яздя. Аз съм пълен с гордост от това, че съществувам, пълен съм с възвишени страсти и вдъхновения. Аз имам десет хиляди божествени задачи на тоя свят. Аз съм цар в царството на чувствата и тъпча с краката си непокорния прах.
А при все това аз гледам със скръб цялата тази красота и се чудя сам на себе си. Какво жалко място заемам в този свят, който така дълго е живял преди мене и също така спокойно ще продължава да живее и после, когато мене няма да ме има. Аз мисля за ония хора, които са пресилили живота си и сърцата си, за да обработват тая упорита земя, която сега принадлежи на мене. Няма нещо, което е вечно, може да принадлежи на ония, които така бързо преминават в нищо? Тези хора са изчезнали, аз също ще изчезна. Те са се трудили, чистили са земята, засявали я и, спирайки се, за да оправят втвърдените си от работа членове, също като мене са гледали с уморени очи същите изгреви и залези, същото великолепие на есенните лози и вълмата мъгли, които изплуват зад планината. И те са изчезнали. И аз знам, че ще дойде ден, може би скоро, когато ще изчезна и аз.
Ще изчезна! Но аз вече малко по малко изчезвам. В челюстите си аз нося хитроумно изобретение на дантистите, което замества изчезнали вече части от моето аз. Аз никога вече няма да имам такива пръсти, както на младини. Някогашните боеве и борби са ги осакатили непоправимо. Големият ми пръст е загинал завинаги от удар в главата на един човек, чието име отдавна съм забравил. Другият ми пръст загина от борба. Моят мършав корем на спортист премина в областта на преданията. Мускулите на краката ми вече не работят тъй дружно, както по-рано — през буйните дни и нощи на труд и безумства аз много често съм напрягал и разтягал сухожилията. Никога вече аз не ще мога да се люлея на шеметна височина, уловен за примката на въжето, сред бушуващата буря. Никога вече не ще мога да правя безкрайни пътувания с впрегнати кучета из полярната пустиня.
Аз знам, че в своето разпадащо се тяло, което е започнало да умира от момента на раждането ми, нося скелет; че под покривката на плътта, която се нарича лице, се крие костеливата замръзнала маска на смъртта. Всичко това обаче не ме плаши. Да се боиш — значи да бъдеш здрав. Страхът усилва жаждата за живот. Проклятието на Бялата логика е в това, че тя не предизвиква у човека страх. Всесветската скръб на Бялата логика ви кара да се усмихвате право в лицето на Безносата и презрително да се мръщите на всички фантасмагории на живота.
През време на разходката аз се оглеждам наоколо и навред виждам само едно безкрайно, безмилостно разрушение, предизвикано от естествения подбор. Бялата логика ме кара да отварям отдавна захвърлени книги и по пунктове и по глави установява цялата нищожност и суетност на красотата и чудесата, които гледам пред себе си. Около мене шуми и бръмчи, но аз зная, че това е жалката мухичка, която се пъчи, доволна само от това, че може поне за един миг да раздвижи въздуха с пискливата си жалба.
Връщам се на чифлика. Здрачава се и хищниците излизат от бърлогите си. Седя пред жалката трагикомедия на живота, който се храни от живота. Моралът тука липсва. Той е свойствен само на човека, който и сам го е създал — кодекс от правила, които се стремят да запазят живота, основан на истина от низш вид. Всичко това аз съм опознал от по-рано, през мъчителните дни на моята дълга болест. Това бяха висшите истини, които аз така добре се принудих сам да ги забравя. Тези истини бяха толкова сериозни, че аз се отказвах да ги вземам сериозно и играех с тях така предпазливо — о, така предпазливо, сякаш те бяха кучета-пазачи, заспали на прага на съзнанието, които не исках да будя. Аз само едвам-едвам се допирах до тях, като внимавах да не би да станат. Аз бях много благоразумен, научен от твърде горчивия опит, за да ги разбуждам. Но сега Бялата логика, независимо от моята воля, ги разбуждаше заради мене, защото Бялата логика обладава безстрашно мъжество и не се бои от никакви чудовищни създания на земния сън.