— Ба! — следва възражение. — Да не би да смяташ да затвориш книгите си и да размениш мястото си с това същество, което се състои само от апетит и неизменни желания, с тази марионетка, която играе по въжето на стомаха и похотта?
— Да бъдеш глупав, значи да бъдеш щастлив — настоявам аз.
— Значи, ти имаш същия идеал за щастие, както примитивните студенокръвни същества, които са плували в застоялите възтопли здрачни води, а?
О, жертвата не може да се сражава с цар Алкохол! — Оттука е само една крачка до блаженото небитие на будистката Нирвана — добавя Бялата логика. — Но ето, ние сме в къщи. Сръбни си сега и се ободри. Ние, прозрелите, разбираме всичко, цялата блудкавина и простащина на този фарс.
В кабинета си, стените на който са запълнени с книги, в този мавзолей на човешки мисли, аз пия и пия, разпъждам песовете, които спят в съкровените глъбини на мозъка, и ги насъсквам през кривините на суеверието и вярата върху стените на предразсъдъка и закона.
— Пий — казва Бялата логика. — Гърците са вярвали, че виното им е дадено от боговете, за да могат да забравят нищожеството на своето съществуване. Спомни си какво е казал Хайне.
Аз помня много добре думите на този пламенен евреин. Всичко се свършва с последната въздишка: и радостта, и любовта, и скръбта, и макароните, и театърът, и липите, и малиновият сироп, и силата на човешките отношения, и сплетните, и кучешкият лай, и шампанското.
— Твоята ослепителна бяла светлина е болест — казвам аз на Бялата логика. — Ти лъжеш.
— Лъжа, защото говоря много жестоки истини — възразява тя.
— Уви, да, всичко в тоя свят е с главата надолу — скръбно се съгласявам аз.
— Хе, Лиу Лин е бил по-мъдър от тебе — гаври се Бялата логика, — помниш ли го?
Аз кимам глава утвърдително. Лиу Лин, голям пияница, е бил от кръжока на пиянствуващите поети, които са живели в Китай преди много векове и са се наричали Седем мъдреци от Бамбуковата гора.
— Лиу Лин е казал — бърза Бялата логика, — че житейските вълнения засягат пияния не повече, отколкото водораслите на дъното на реката. Прекрасно. Пий още малко от шотландското и нека илюзиите и измамите на живота се превърнат и за тебе в речни водорасли.
Докато аз наливам и пия уискито си, спомням си още един китайски философ, Джуан Дзъ, който четиристотин години преди новата ера е хвърлил следното предизвикателство срещу призрачната страна на света:
«Откъде да знам дали мъртвите не се разкайват, че някога са се така държали за живота? Онзи, който сънува пир, се събужда за тъга и скръб. Онзи, който е сънувал тъга и скръб, се събужда, за да се присъедини към един весел лов. В съня си те не съзнават, че спят. Някои се мъчат да разгадаят дори на сън онова, което сънуват, и едва след като се събудят, виждат, че това е било сън… Глупците след това си въобразяват, че наистина са се събудили и се ласкаят с вярата, че наистина са принцове или селяни. И ти, и Конфуций сте само сънища, и аз, който твърдя, че вие сте сънища, самият аз съм само сън.»
«Веднъж аз, Джуан Дзъ, сънувах, че съм пеперудка, която лети насам-натам с лекотата на истинска пеперудка. Помня, че при това следвах само капризите на пеперудката и съвсем изгубих усещането за своята човешка личност. Внезапно се събудих и се почувствувах човек, почувствувах сам себе си. Но не знам дали бях човек, който бе сънувал, че е пеперудка, или сега съм пеперудка, която сънува, че е човек.»
Глава 37
— Хайде стига — казва Бялата логика, — забрави тези азиатски мечтатели от отдавна минали времена. Напълни чашата си и нека да разгледаме пергаментите на вчерашните мечтатели, които са мечтали тука по твоите огрени от слънцето хълмове.
Започвам да прелиствам документите, които съхраняват имената на предишните владетели на моето токайско лозе, което е към имението Петалум. Това е един скръбен дълъг списък на човешки имена, който започва от Мануел Микелторено, едновремешен мексикански губернатор и главнокомандуващ и инспектор на департамента на двете Калифорнии. Той подарил десет квадратни мили открадната от индианците земя на полковник дон Мариано Гвадалупе Валиехо от благодарност за оказани на страната услуги и за заплатата, която този в продължение на десет години плащал на своите войници.
Веднага след това плесенясалата вече летопис на човешката алчност за земя взема страшния вид на битка — оживена борба с праха. Тука има и пълномощни, и продавателни, и заповеди за продажба, и известия за данъчни облагания, и молби за назначаване администрация, и укази за подялба, какво непобедимо чудовище изглежда този непокорен участък земя, който кротко дреме под благодатното есенно небе, преживял всички тия хора, които са раздирали повърхността му и са изчезнали!