Глава 5
Физическото отвращение от алкохола е било моя характерна особеност през целия ми живот; в края на краищата аз винаги успявах да го надделявам, но и до днешен ден съм принуден да се боря с това отвращение. Мене не ми харесва вкусът на алкохола, а към вкуса трябва човек да се отнася с доверие, защото той именно знае кое е полезно и кое вредно за организма. Но хората ценят в алкохола не онова, което той дава на организма, а онова, което дава на мозъка; ако при това организмът страда — няма какво да се прави.
Макар да имам отвращение към алкохола, все пак с кръчмата са свързани спомени за най-приятни преживявания от моето детинство. Помня как веднъж пътувах в талига, пълна с картофи; краката ми бяха изтръпнали от дълго седене в неудобно положение, конете тежко стъпваха из песъчливия труден път, беше ми досадно и с удоволствие си представях как ще спрем пред кръчмата в Колма; баща ми го очакваше там почерпка, а мене — сладко сухарче, а то беше за мене необикновено лакомство. Славно нещо е кръчмата. Из пътя аз ще гриза сухара и ще проточа това удоволствие цял час. Отгризвам по едно малко късче, като гледам при това да не изроня нито една трохичка, и дълго време го дъвча, докато късчето най-сетне попадне някак незабелязано в гърлото ми, без ни най-малки усилия от моя страна.
Много ми се харесваха кръчмите, особено в Сан Франциско. Там имаше много вкусни работи, които можех да вземам безплатно — някакъв необикновен хляб, вкусни сухарчета, колбаси, сирене и сардинки — деликатеси, съвсем непознати между оскъдните селски потреби. В една кръчма, помня, кръчмарят ми поднесе чаша сладък сироп със сода. Той не взе пари от баща ми за това, той просто му оказа една любезност и оттогава аз смятах този кръчмар за най-добрия човек на света. Бях тогава седемгодишно дете и никога вече не го видях; но той стои като жив пред очите ми. Кръчмата беше в южната страна на Пазарната улица в Сан Франциско. Наляво от вратата беше тезгяхът, до дясната стена стоеше дълга маса със закуски, които се даваха без пари, а срещу вратата бяха наредени пред буренца с бира кръгли маси и столове. Кръчмарят беше със светли коси и сини очи, носеше черно копринено таке и кафена кардиганска куртка. Точно помня дори мястото, където стоеше бутилката с червения сироп, от който ме почерпи. Той водеше безкрайни разговори с баща ми, а аз в това време пиех глътка по глътка вкусното питие и благоговеех пред него. Дълги години след това си спомнях за него с чувство на най-искрена симпатия.
И така, макар че първите ми две срещи с цар Алкохол ми донесоха толкова много страдания, аз не преставах да се срещам с него и той винаги ми подаряваше по една приветлива усмивка. С кръчмите аз можах да се запозная от най-ранно детинство и ги познах откъм най-добрата им страна. Обществените учреждения, магазините и къщите на частни лица бяха за мене недостъпни — те не ми предлагаха да вляза, да се стопля и да опитам храната на боговете от дългата маса до стената. Техните врати бяха винаги затворени, а кръчмите гостоприемно се отваряха пред мене. Из широките оживени улици на града и по шосетата вред намирах в изобилие кръчми, които гостоприемно светеха със силни светлини. Зиме в тях беше топло, а лете — прохладно. Чудно място е кръчмата — няма какво да се приказва.
Когато бях на десет години, родителите ми решиха да напуснат земеделието и да се преселят в града. Аз започнах да продавам вестници. Имаше две много важни причини, които ме накараха да заловя тази работа: нуждата от пари, първо, и нуждата от движения на чист въздух, второ. Бях намерил в града една безплатна библиотека и започнах да чета непрекъснато, така че у мене се разви малокръвие. В нашата ферма книги нямаше, но случайно ми бяха попаднали четири книги, които препрочитах безброй пъти. Те бяха: биографията на президента Харфилд, пътешествие из Африка на Пол да Шалю, някакъв роман от Уйда, на който бяха откъснати последните четиридесет страници, и най-сетне «Алхамбра» от Ървинг, която ми даде да чета нашият учител. Срамежливостта ми попречи да поискам от него и друга, когато му върнах «Алхамбра», а той сам не се досети да ми даде. Из пътя на връщане плаках горчиво, а пътят беше дълъг — три мили. Дълго време се надявах тайно, че той все пак ще ми даде още някоя книга; няколко пъти се решавах да заговоря за това, но все пак не можах да намеря смелост.
А когато се преселихме в Оукланд, аз открих в библиотечните полици цял мир, нов, интересен. Там имаше хиляди книги и всички бяха не само не по-лоши от ония, които бях чел, но някои дори бяха много по-интересни. Библиотеките по онова време още не се отличаваха с подбор на книги специално за детско четене и затова често попадах в небрано лозе.