Но нямало що, трябвало да се покори, иначе щяла да умре от глад.
Първия ден потръгнало, защото тя била хубава, хората на драго сърце купували от нея и плащали, колкото им искала, мнозина дори давали парите и не вземали грънците. Със спечелените пари преживели известно време.
После мъжът закупил нови глинени съдове, седнала тя пак на ъгъла на пазара, наредила ги край себе си и почнала да ги продава. Не щеш ли, долетял на кон един пиян хусар, бухнал се право в грънците и ги направил на сол. Разплакала се тя и от уплаха не знаела какво да прави.
— Ох, какво ли ме чака! Какво ще каже мъжът ми! — завайкала се тя.
Отишла си тичешком в къщи и му казала за бедата.
— Така става, щом се сяда с грънци на ъгъла на пазара — рекъл мъжът. — Стига си плакала сега, виждам, че не те бива за никаква свястна работа. Но аз се отбих в царския дворец и питах нямат ли нужда от кухненска прислужница. Обещаха ми да те вземат и в замяна ще ти дават даром ядене.
Сега царкинята станала кухненска прислужница, помагала на готвача и вършела най-черната работа. Закрепила под дрехата си две торбички с по едно гърненце, в които слагала, каквото й отделяли от неизядената храна, занасяла я в къщи и с нея се хранели.
Случило се, че празнували сватбата на първородния царски син. Бедната жена се качила горе и застанала отвън до вратата на голямата зала да погледа. Като запалили свещите и почнали да влизат гостите, кой от кой по-хубав, и всичко засияло от разкош, сърцето й се свило и тя се замислила за участта си и проклела гордостта и високомерието, които я довели до такова унижение и такава голяма сиромашия. Сегиз-тогиз прислужниците й отсипвали малко от чудесните гозби, които внасяли и изнасяли и миризмата на които стигала до нея. Тя слагала всичко в гърненцата си, за да ги занесе после у дома.
По едно време влязъл царският син, цял в кадифе и коприна и със златна верижка на шията си. Като видял младата хубава жена, застанала до вратата, той я уловил за ръка и я повел да танцува с нея, но тя се съпротивлявала и изтръпнала от страх, като забелязала, че това е цар Дроздобрад, който по-рано искал ръката й и когото тя присмехулно отблъснала. Но напусто се дърпала — той я завел в залата. Не щеш ли, скъсала се връвта, на която били вързани торбичките, гърненцата паднали, супата се разпиляла и късчетата месо се пръснали по пода. Като видели това, гостите почнали да се кискат и подиграват и тя тъй се засрамила, че й се искало да потъне вдън земя. Спуснала се към вратата да побегне, но на стълбата я застигнал един мъж и я върнал. Като го погледнала, видяла, че пак е цар Дроздобрад. Той й заговорил ласкаво:
— Не се плаши, аз и певецът, който живееше с тебе в жалката къщурка, сме един и същи човек. Заради тебе се престорих на друг. Аз бях също хусарят, който ти изпотроши грънците. Всичко това стана, за да сломя гордостта ти и да те накажа за високомерието, с което ти ми се подигра.
Заплакала тя с горчиви сълзи и рекла:
— Отнесох се много несправедливо към тебе и не заслужавам да бъда твоя жена.
Но той рекъл:
— Успокой се! Тежките дни се свършиха, сега ще отпразнуваме сватбата си.
Дошли дворцовите прислужнички и я облекли в разкошна рокля. Дошъл и баща й с цялата си придворна свита и всички й пожелали щастие по случай сватбата й с цар Дроздобрад и чак тогава почнали истинска веселба. Хубаво щеше да бъде, ако ти и аз също бяхме там.