Преди около година обаче — на другия ден след като дойдохме тука от Ява — отидох на едно представление в лагера. Можеш да си представиш как се изненадах, когато разпознах Шон на сцената. Той играеше момиче, но това не ми се видя странно — все някой трябва да играе женските роли — и аз просто седях и гледах. Не можех да се нарадвам, че го виждам жив и здрав, не можех да се нарадвам, като го гледах как сполучливо играе ролята на момиче — как ходи, как говори, как седи. Дрехите и перуката му бяха съвършени. Много ми хареса как играе, а знаех, че никога не се беше занимавал с театър. След представлението отидох зад кулисите да му се обадя. Там го чакаха и други и скоро изпитах странното усещане, че тия типове са като хората, които човек среща пред гримьорните по цял свят — нали се сещаш, — разгонени скотове, виснали да чакат приятелките си. Накрая вратата на гримьорната се отвори и всички се втурнаха вътре. Аз се промъкнах последен и останах на прага. Едва, тогава осъзнах, че всичките тия мъже са сбъркани. Шон беше седнал на един стол и те се струпаха около него, умилкваха се, викаха му „миличък“, прегръщаха го, обясняваха му колко „възхитителен“ е бил… Въобще държаха се с него, сякаш бе красивата звезда на представлението. А Шон… Шон се радваше! Боже мой, той действително се радваше на умилкванията им! Като разгонена кучка! После внезапно ме забеляза и, естествено, и той се изненада. Каза: „Здравей, Питър!“, но аз не намерих сили да му отговоря. Просто стоях и не можех да откъсна поглед от един от мръсните педерасти, сложил ръка на коляното му. Шон беше с копринени чорапи и пликчета и носеше някакъв ефирен халат, който нарочно бе придърпал така, че кракът му над чорапа да се вижда, под халата се очертаваше бюст. Тогава изведнъж осъзнах, че всъщност не беше с перука, че тази коса си е неговата, дълга и вълниста като на момиче. После Шон помоли всички да излязат. „Питър е мой стар приятел, когото смятах за мъртъв — обясни той. — Искам да си поговоря с него. Идете си, моля ви!“ Когато те се махнаха, попитах Шон: „Какво е станало с теб, за бога? Наистина ли ти е приятно да те опипва тая измет?“ — „А какво стана с всички нас?“, отвърна Шон. После добави с разкошната си усмивка: „Толкова се радвам да те видя, Питър. Въобще не се надявах, че си жив. Седни за малко да се пооправя. За толкова много неща имаме да си говорим. С тия, дето ги пращат тук от Ява, ли дойде?“ Кимнах, все още объркан. Шон се извърна с лице към огледалото и започна да си маха грима от лицето. „Какво се случи с теб? — попита ме той. — Свалиха ли те?“ Когато започна да си чисти грима, аз някак си се поуспокоих и нещата взеха да ми изглеждат по-нормални. Помислих си, че съм се подвел като последния глупак, че всичко е било част от представлението… нали се сещаш, част от ролята. Реших, че само се е преструвал, а всъщност не му е било приятно. Затова се извиних, казах му: „Извинявай, Шон, сигурно ме мислиш за пълен идиот! Боже мой, толкова се радвам, че си жив и здрав. Бях те отписал вече.“ Обясних му какво се бе случило с мен, а после го попитах за него самия.
Шон ми разказа, че бил заклещен от четири японски изтребителя и трябвало да катапултира. Когато най-сетне се добрал до аеродрума и намерил самолета ми, от него бил останал само скелетът. Разказах му как го запалих, преди да избягам, не исках мръсните японци да поправят крилото. „О — рече той, — а аз реших, че си се взривил при кацане… и че си свършил. Останах с другите в щаба в Бандунг и после всички ни изпратиха в лагер. Малко по-късно ни прехвърлиха в Батавия, а оттам тук!“
През цялото време Шон изучаваше отражението си в огледалото, кожата му бе гладка и нежна като на момиче. Внезапно изпитах чувството, че той напълно забрави за присъствието ми. Не знаех какво да правя. Изведнъж Шон се обърна към мен и ме изгледа право в очите. Лицето му имаше странен израз. Усетих, че се чувства зле и затова го попитах дали не иска да си отида. „Не, не, Питър — отвърна той. — Искам да останеш.“ И тогава взе една дамска чантичка от тоалетката, измъкна червило и започна да си рисува устните. Аз се втрещих. „Какво правиш?“ — попитах го. „Слагам си червило, Питър.“ — „Хайде стига, Шон — казах. — Стига шеги. Представлението свърши преди половин час.“ Но той не спря и когато устните му станаха идеално червени, се зае да си пудри носа, после си разреса косата и, боже мой, отново се превърна в красиво момиче. Не можех да повярвам на очите си. Все още си мислех, че той си прави някаква абсурдна шега с мен.