Шон нагласи къдриците си, отпусна се на стола, взря се в огледалото и като че ли остана абсолютно доволен от това, което видя. После забеляза в огледалото, че го наблюдавам и се засмя: „Какво става, Питър? Не си ли бил в гримьорна досега?“ — „Бил съм — отговорих. — В женска гримьорна.“ Той ме изгледа продължително. Сетне придърпа дрехата си и кръстоса крака. „Това също е женска гримьорна.“ — „О, стига Шон — започнах да се ядосвам аз. — Това съм аз, Питър Марлоу. Ние сме в Чанги, не ти ли е ясно? Представлението свърши и сега всичко си е както преди.“ — „Да — отвърна спокойно той. — Всичко си е както преди.“ Дълго време не можах да обеля ни дума. „Е — успях да изрека накрая, — няма ли да свалиш тия дрехи и да изчистиш тая гадост от лицето си?“ — „Аз харесвам тези дрехи, Питър — каза Шон, — а сега вече се и гримирам.“ Той стана, отвори един шкаф и, бога ми, шкафът бе претъпкан със саронги, рокли, чорапогащи, сутиени и какво ли не. Обърна се към мен и каза невъзмутимо: „Ето, сега нося само такива дрехи. Аз съм жена.“ — „Ти си се побъркал!“ — не се сдържах аз. Шон се приближи, погледна ме и за миг ми се стори, че това наистина е жена — той изглеждаше като жена, държеше се като жена, говореше и ходеше като жена, дори ухаеше като жена. „Виж, Питър — каза Шон, — знам, че ти е трудно да го разбереш, но аз се промених. Вече не съм мъж, аз вече съм жена.“ — „Жена си толкова, колкото и аз!“ — изкрещях. Но думите ми въобще не стигнаха до него. Той продължи да стои пред мен, усмихнат като мадона, после повтори: „Аз съм жена, Питър.“ Докосна ръката ми, точно както би го направила една жена, и каза: „Моля те, дръж се с мен като с жена.“ Нещо в мен се разкъса. Сграбчих го за ръката, смъкнах дрехата от раменете му, дръпнах сутиена с подплънки, а сетне го тикнах пред огледалото. „И ти казваш, че си жена, а? — изкрещях. — Я се погледни? Къде са ти тогава гърдите?“ Но Шон не погледна. Стоеше неподвижно с наведена глава и косата му падаше пред лицето. Халатът му висеше разкъсан и той бе гол до кръста. Сграбчих го за косата и повдигнах лицето му. „Я се погледни, ненормалник проклет! — изревах аз. — Ти си мъж, за бога, и винаги ще бъдеш мъж.“ Шон не помръдна, не продума и накрая разбрах, че плаче. Тогава в стаята се втурнаха Родрик и Франк Париш и ме изтикаха настрана, а Париш загърна Шон в дрехата и го взе в прегръдките си. През цялото време Шон не спря да плаче. Франк го прегръщаше и го успокояваше: „Всичко е наред, Шон, всичко е наред.“ После ме изгледа и ми стана ясно, че е готов да ме убие. „Изчезвай оттука, копеле мръсно!“ — изсъска той.
Дори не си спомням как съм излязъл… Когато дойдох на себе си, открих, че обикалям из лагера, и постепенно започнах да разбирам, че нямам никакво право, абсолютно никакво право, да постъпвам така с един човек. Това беше пълна лудост.
Страданието бе оставило отпечатък върху лицето на Питър Марлоу.
— Върнах се в театъра. Трябваше да се опитам да се сдобря с Шон. Вратата беше заключена, но ми се стори, че го чувам вътре. Чуках, чуках, но той не отговори и не отвори вратата и аз пак кипнах, и я изкъртих. Исках да му се извиня лице в лице, а не през вратата. Той лежеше на кревата. В основата на лявата му китка имаше дълбока рана и всичко наоколо бе опръскано с кръв. Стегнах ръката с турникет и някак си успях да извикам стария доктор Кенеди и Родрик и Франк. Шон беше блед като мъртвец и не издаде ни звук, докато Кенеди зашиваше разреза от бръснача. Когато той свърши, Франк ме попита: „Сега доволен ли си, копеле мръсно?“ Не можах да продумам. Ненавиждах се. „Махай се и да не си се мяркал повече тука!“ — каза Родрик.
Тъкмо излизах от стаята, когато чух, че Шон ме вика със слаб, едва доловим шепот. Обърнах се и видях, че ме гледа — не с яд, а по-скоро със съжаление. „Извинявай, Питър — каза той. — Не си виновен ти.“ — „Прости ми, Шон! — успях да изрека аз. — Не исках да ти сторя нищо лошо.“ — „Знам — отвърна той. — Моля те, Питър, нека си останем приятели.“ После погледна към Париш и Родрик и каза: „Преди малко исках да си отида от този свят, но сега… — и се усмихна с разкошната си усмивка — толкова се радвам, че отново съм сред вас.“
Питър Марлоу бе пребледнял. По врата и гърдите му се стичаше пот. Царя запали цигара. Питър Марлоу потръпна безпомощно, после се надигна и се отдалечи, разкъсван от угризения.
Седемнадесета глава
— Хайде, по-бързо! — подкани Питър Марлоу мъжете, които стояха унило пред бараката и се прозяваха. Едва-що се зазоряваше, а закуската вече бе само спомен, който правеше всички по-раздразнителни от обикновено. Отгоре на това, чакаше ги дълъг, тежък, зноен ден на летището. Освен ако им проработеше късметът.