Говореше се, че днес едната група ще бъде изпратена в най-отдалечения край на летището, където растяха кокосовите палми. Говореше се също, че ще бъдат отсечени три дървета. А сърцевината на кокосовата палма не само се яде, но е много хранителна и се смята за голям деликатес. Наричат я „милионерско зеле“, защото заради нея се унищожава цяло дърво. Освен милионерско зеле, вероятно ще има и кокосови орехи. Повече от достатъчно за група от трийсетина души. Така че всички — и офицерите, и войниците — стояха в напрегнато очакване.
Един сержант, старши на бараката, приближи до Питър Марлоу и козирува:
— Хората са готови, сър. С мен двайсет души.
— От нас искат трийсет.
— Е, да, ама повече от двайсет не можем да дадем. Другите или са болни, или отиват за дърва. Просто няма начин.
— Добре. Хайде да тръгваме.
Сержантът подкани мъжете и те се помъкнаха без ред покрай стената на затвора към западната врата на лагера, където беше събрана групата за летището. Питър Марлоу извика сержанта и му каза да строи хората си близо до края на опашката, защото оттам имаше най-голяма вероятност да ги пратят на палмите. Като забелязаха, че офицерът им си знае работата, мъжете се пооживиха и бързо застанаха в две колони.
Всички бяха изтикали парцаливите си ризи и торби. Торбата бе абсолютна необходимост в Чанги и приемаше най-разнообразни форми. Понякога беше военна еднодневка, понякога куфар, друг път кошница или чувал, често парче плат и тояга или просто дрипа. Но всички до един носеха нещо, в което да приберат очакваната плячка. На работа извън лагера винаги падаше по нещо, ако не милионерско зеле или кокосов орех, то поне съчки за огъня, черупки от кокосов орех, банани, орехи на маслодайната палма, ядивни корени и листа, понякога дори папая.
Повечето пленници бяха обути с налъми от дърво или автомобилна гума, някои носеха обувки с изрязано бомбе, а други имаха ботуши. Питър Марлоу беше взел ботушите на Мак. Стягаха го, но при положение, че го чакаха пет километра път и цял ден работа, все пак бяха за предпочитане пред налъмите.
Змиевидната колона от хора се проточи през портала и пое на запад. Начело на всяка група вървеше по един офицер. Най-отпред крачеха няколко корейци, а на опашката се мъкнеше един-единствен войник от охраната.
Групата на Питър Марлоу чакаше удобен момент, за да се включи в колоната. Той самият гореше от нетърпение да се разтъпче малко и хранеше надежда, че ще ги изпратят на палмите. Нагласи удобно ремъците на раницата си и оправи манерката — не онази, нея би било опасно да я носи на работа. Човек никога не знаеше кога някой от охраната ще я поиска да пийне вода.
Най-сетне дойде време да потеглят и той и хората му закрачиха към портала. Като минаваха покрай караулното, всички козируваха и набитият дребничък японски сержант се изправи на верандата и сковано отвърна на поздрава им. Питър Марлоу съобщи броя на хората си на другия часови, който ги свери с предварително заявения списък.
После излязоха от лагера и тръгнаха по асфалтовия път. Той се виеше сред малки хълмчета и долинки, сетне навлизаше в една каучукова плантация. Дърветата бяха занемарени и от тях очевидно не събираха сок. „Виж, това е странно!“ — помисли си Питър Марлоу, тъй като каучукът се изкупуваше на висока цена и бе основна суровина за военната индустрия.
— Как си, Дънкан? — поздрави той капитана, чиято група го настигна. Тръгна редом с тях, но не сваляше очи от своите хора. Те вървяха малко по-напред.
— Хубаво е, че отново научаваме новините, нали? — рече Дънкан.
— Да — отвърна Питър Марлоу. — Ако е вярно.
— Май е прекалено хубаво, за да е вярно.
Питър Марлоу харесваше Дънкан. Той бе дребничък червенокос шотландец, на средна възраст, когото нищо не можеше да извади от равновесие. Винаги имаше за всекиго усмивка и добра дума. Но днес на Питър Марлоу му се стори, че открива нещо странно в него. Само че не разбираше какво точно. Дънкан долови любопитството му и показа новите си изкуствени челюсти.
— А, това ли било? — рече Питър Марлоу. — Чудех се защо ми изглеждаш по-различно от обикновено.
— Как ти се виждам?
— О, по-добре, отколкото съвсем без зъби.
— Ама че го каза. А аз си мислех, че никак не са лоши.
— Не мога да свикна с металните зъби. Много неестествено ми изглеждат.