Царя долавяше само откъслечни изрази, знаеше езика съвсем слабо и когато му се наложеше, се оправяше на смесица от малайски, японски и развален английски. Заслушан в буйния смях на мъжа, той осъзна, че чува нещо изключително, тъй като смехът явно извираше от самото му сърце. А в Чанги това наистина бе нещо изключително рядко. Безценно.
Замислен, Царя влезе в бараката. Всички вътре вдигнаха поглед и го поздравиха приятелски. Той им отвърна небрежно. Но това си бе в реда на нещата. Дайно дремеше на леглото си — жилав, дребен човечец с мургава кожа, черна, преждевременно прошарена коса и сякаш прикрити с було воднисти очи. Царя усети погледа му, кимна и съзря усмивката на устните. Но в очите на Дайно нямаше усмивка.
В далечния край на бараката Курт вдигна поглед от панталоните, които кърпеше, и се изплю на пода. Той бе зловещ на вид мъж с остри като на плъх жълто кафяви зъби, непрекъснато плюеше по пода и никой не можеше да го понася, защото изобщо не се къпеше. В средата на помещението Байрън Джоунс и Милър, и двамата голи, играеха безкрайната си партия шах. Когато преди две години торпилирали търговския кораб, на който служел, Милър тежал сто и тридесет килограма и бил висок близо два метра. Сега кантарът под него замираше на шестдесет килограма и кожата на корема му висеше на гънки. Той се пресегна и взе един кон, а сините му очи светнаха от задоволство. Байрън Джоунс бързо махна коня и едва сега Милър забеляза, че топът му е в опасност.
— А сега да те видя, Милър — рече Джоунс и настървено почеса тропическата екзема по крака си.
— Я върви по дяволите!
— Къде си тръгнал да се мериш с военния флот — изхили Джоунс.
— Да, ама и вас ви потопиха, нали? Уж боен кораб, ама…
— Даа — провлечено каза Джоунс и докосна превръзката на окото си. Мислите му го върнаха към гибелта на кораба „Хюстън“, спомни си как бяха загинали приятелите му, как бе загубил окото си…
Царя прекоси бараката. Макс все така седеше до черния сандък, вързан с верига за леглото му.
— Браво, Макс — рече той. — Върви да почиваш.
Макс имаше живо лице и кафяви, неспокойни очи. Той бе роден в западните предградия на Ню Йорк и още от най-ранно детство бе научил уроците на живота.
Царя извади табакерата и му подаде щипка необработен тютюн.
— Благодаря! — зарадва се Макс. — А, щях да забравя: Лий каза да ти предам, че прането е готово. Той отиде за кльопачката ти — нали сме втора смяна, та ме помоли да ти кажа.
— Благодаря.
Царя извади пакета цигари „Куа“ и в бараката мигновено се възцари тишина. Преди още да бръкне за кибрит, Макс му поднесе примитивната си кремъчна запалка.
— Благодаря, Макс — каза Царя и пое дълбоко дима. После попита: — Да не би да искаш цигара?
— О, боже, благодаря! — отвърна Макс, без да обръща внимание на иронията в гласа му. — Имаш ли нужда от нещо друго?
— Ако ми потрябваш, ще те извикам.
Макс се отдалечи и седна на леглото си до вратата. Очите на мъжете не се откъсваха от цигарата, но никой не отрони дума. Тя си беше на Макс. Макс я бе заслужил. Когато им дойде реда да пазят нещата на Царя, тогава може и те да получат.
Дайно се усмихна на Макс и той му смигна в отговор. Щяха да си разделят цигарата след кльопачката. Двамата винаги деляха онова, което успяваха да намерят, да откраднат или да изкарат. Макс и Дайно се бяха обединили в група. Така бе устроен целият живот в лагера. Хората ядяха на групи, дори дишаха на групи. По двама, по трима, рядко по четирима. Сам човек не би могъл да обходи навсякъде, да намери нещо за храна, да стъкне огън, да сготви плячката и да я изяде — това просто не бе по силите на никого. Трима беше най-добре. Един да търси, един да пази и един в резерв. Когато не беше болен, третият също търсеше или пазеше. После всичко се делеше по равно — ако откраднеш кокосов орех, ако намериш банан по време на работа или свиеш нещо отнякъде. Законът, като всеки природен закон, бе прост: оцеляваш само с общи усилия. Да скриеш каквото и да било от групата, значеше да се обречеш на смърт, защото, изпъдят ли те, това се разчува. А да оцелееш сам, не бе възможно.