— Да знаеш през какъв ад минах, докато ми извадят старите… Направо полудях!
— Слава богу, че моите са наред. Миналата година ги пломбирах, ама загубена работа. Добре си направил, че си ги махнал всичките. Колко бяха?
— Осемнайсет — ядно отвърна Дънкан. — Откачих от болка! Но бяха до един развалени. Докторът разправяше, че е от водата и липсата на храна за дъвкане, така де, от ориза и липсата на калций. Но, бога ми, тия, изкуствените, са идеални. — Той щракна с ченето веднъж-дваж замислено. — Тия зъболекари много хитро ги правят. Страшно умно измислено. Вярно, малко е странно да не са ти бели зъбите. Но пък откъм удобство, момчето ми, не съм се чувствал така добре от години, та затова бели или метални, няма никакво значение. Цял живот съм страдал от зъбите си. Да вървят по дяволите сега!
Напред колоната пленници се отдръпна встрани от пътя, за да пропусне един автобус. Беше много стар, боботеше и изпускаше облаци пушек. Имаше двайсет и пет места, но вътре се бяха натъпкали поне шестдесет души — мъже, жени и деца — и още десетина висяха на пръсти отвън. Покривът му бе отрупан от клетки с кокошки, багаж и постелки. Докато астматичният автобус пъхтеше по асфалта, пътниците с любопитство зяпаха пленниците, а те от своя страна не откъсваха очи от клетките с полузадушени пилета и, се молеха проклетия му автобус да се разпадне или да се обърне в канавката. Тогава те ще помогнат да го избутат обратно на пътя и ще задигнат някое и друго пиле. Но автобусът отмина и подир него полетяха немалко ругатни.
Питър Марлоу крачеше редом с Дънкан, който не преставаше да му обяснява нещо за зъбите си и да ги открива с широката си усмивка. Но усмивката му изглеждаше направо ужасно.
Корейският войник, потътрил се апатично по пътя зад тях, изкрещя нещо на един от мъжете, който се отдели встрани от колоната, но пленникът просто смъкна панталоните си клекна бързо и се провикна — „дизентерия“. Кореецът сви рамене, извади цигара, запали я и спокойно зачака. Мъжът се облекчи и бързо се върна при групата си.
— Питър — тихо рече Дънкан, — прикривай ме!
Питър Марлоу се огледа. На двадесетина метра пред тях по пътечката край канавката идеха жената и детето на Дънкан. Мин Дънкан бе китайка от Сингапур и затова не я бяха пратили в лагер като жените и децата на другите пленници, а я оставиха да живее в покрайнините на града. Детето, момиченце, бе красиво като майката, височко за годините си, с лице като картинка. Веднъж седмично те „случайно“ минаваха оттук, така че Дънкан да може да ги види. Той твърдеше, че стига да ги вижда, лагерът Чанги не го плаши.
Питър Марлоу се придвижи между Дънкан и корееца и прикри капитана така, че той да поизостане от хората си и да излезе отстрани. Колоната се точеше по пътя, но майката и детето не направиха никакъв знак. Когато Дънкан се изравни с тях, погледите им за миг срещнаха неговия. Двете забелязаха къде падна малката бележчица, но продължиха напред, като че нищо не се е случило. Дънкан ускори ход и се загуби сред тълпата мъже, но знаеше, че те са видели бележката му. Знаеше, че ще продължат нататък, докато всички пленници и цялата охрана отминат, а после ще се върнат да вземат листчето и ще го прочетат. И тази мисъл го правеше щастлив. „Обичам ви! Липсвате ми! Вие сте всичко за мен!“ пишеше на бележката. Посланието бе винаги едно и също, но винаги звучеше по новому, както за него, така и за тях, защото думите бяха написани с искрено чувство, а това бяха думи, които си струваше да се казват отново и отново, и отново. Хиляди пъти.
— Добре изглежда, нали? — попита Дънкан, като настигна Питър Марлоу.
— Чудна е. Късметлия си ти! И Мордийн ще стане голяма красавица.
— Вярно, голяма хубавица е. През септември ще навърши шест. — Радостта му помръкна и той се умълча. След малко промълви: — Как ми се иска да свърши тая война.
— Още малко остава.
— Като се зажениш, Питър, вземи си китайка. Те са най-добрите съпруги на света. — Дънкан му бе повтарял това стотици пъти. — Знам, че не е приятно хората да странят от тебе, пък и на децата не им е лесно, но ще съм щастлив да умра в ръцете й. — Той въздъхна. — Ала ти няма да ме послушаш. Ще се ожениш за някоя англичанка и ще си мислиш, че живееш. Колко жалко! А аз знам какво говоря. Опитал съм и двете.
— Може би и аз трябва да опитам, а, Дънкан? — засмя се Питър Марлоу и забърза напред при хората си. — Ще се видим пак.
— Благодаря, Питър — провикна се след него капитанът.
Вече бяха почти на летището. Недалеч отпред се виждаше охраната, която чакаше да отведе групите си по работните места. До тях бяха струпани кирки, лопати и белове. Мнозина вече се нижеха след корейските войници през полето. Питър Марлоу хвърли поглед на запад. Една група вече се отправяше към палмите. По дяволите! Той спря групата си и козирува на охраната. Забеляза, че сред тях е и Торусуми.