Питър Марлоу се приближи до него.
— Извинявай, че ти създадохме грижи! — каза той, а после се обърна към сержанта: — Трябваше да внимаваш кога ще се събуди! Вдигни тия глупаци и вземете да копаете нещо или режете онова идиотско дърво, или кършете палмови клони, да ви вземат дяволите!
Сержантът се извини, както му беше редът, и начаса вдигна мъжете. Скоро всички усърдно се преструваха, че работят. Бяха усъвършенствали това умение до степен на истинско изкуство. Няколко черупки от кокосов орех бяха преместени от едно място на друго, отчупени бяха няколко палмови клонки, а по стволовете на палмите се появиха нарези от трион. Ако работеха с такава скорост всеки ден, скоро целият район щеше да бъде гладък и равен като тепсия.
След малко сержантът уморено докладва на Питър Марлоу:
— Всички работят като хали, сър. Повече от това — здраве му кажете.
— Добре. Още малко остана.
— Сър, бихте ли… бихте ли ми направили една услуга?
— Каква например?
— Ами… работата е такава. Вие нали… нали… — Сержантът притеснено изтри уста с някакъв парцал. Случаят бе твърде удобен, за да го пропусне. — Вижте това — извади той една писалка. — Не може ли да попитате оня кореец дали ще я купи?
— Искаш да кажеш да му я продам? — зяпна от изумление Питър Марлоу.
— Да, сър. Ами… така де, помислих си, че като сте приятели с Царя, ще можете… сигурно ще намерите начин да…
— Забранено е да се търгува с охраната — и по наша, и по тяхна заповед.
— О, сър, можете да ми имате доверие. Нали вие с Царя…
— Какво ние с Царя?
— Нищо, сър — предпазливо отговори сержантът. Какво му стана на тоя? Кого се опитва да прави на глупак? — Реших просто, че може би ще ми помогнете. Не само на мен, а и на групата ми, разбира се.
Питър Марлоу погледна сержанта, погледна писалката и изведнъж му се стори странно, че толкова се бе ядосал. В края на краищата действително беше продавал разни неща за Царя или поне му бе помагал. Пък и двамата наистина бяха приятели. В това нямаше нищо лошо. Ако не беше Царя, никога нямаше да го пратят на палмите. По-скоро щеше да си намества сега изкривената челюст или най-малко бузата му още щеше да гори от плесницата на Азуми. Така че трябва да поддържа славата на Царя. Нали всъщност той осигури кокосовите орехи.
— Колко искаш за нея? Сержантът се ухили.
— Е, не е „Паркер“, но има златен писец — той отвинти капачката за доказателство, — така че сигурно струва нещо. Попитайте го колко ще даде.
— Той ще иска да знае за колко я даваш. Аз ще го попитам, но трябва ти да определиш цената.
— Ако можете да вземете за нея шейсет и пет долара, много ще се радвам.
— Струва ли толкова?
— Мисля, че да.
Писалката действително имаше златен писец, и то с печат — четиринадесет карата. Освен това, доколкото Питър Марлоу можеше да съди, беше истинска. Не като другата.
— Откъде я имаш?
— Моя е, сър. Пазех я за черни дни. Но напоследък съвсем ми причерня.
Питър Марлоу кимна. Вярваше му.
— Добре, ще видя какво мога да направя. Ти наглеждай хората и внимавай да има пост.
— Не се безпокойте, сър. Няма да шукнат.
Питър Марлоу намери Торусуми приседнал под едно ниско дърво, натежало от увилата се около ствола му лоза.
— Табе! — поздрави той.
— Табе! — Торусуми погледна часовника си и се прозя.
— Ще си тръгнем след един час. Още е рано. — Свали си кепето и изтри потта, избила по лицето и врата му. — Ама че гадна жега. Гаден остров.
— Така е — отвърна Питър Марлоу и продължи: — Един от мъжете притежава писалка, която е готов да продаде. Хрумна ми, че ти като приятел може би искаш да я купиш.
— Опита се да произнесе думите авторитетно, сякаш говореше Царя, а не самият той.
— Паркер ли е?
— Не. — Питър Марлоу извади писалката и отвъртя капачката, така че перото да блесне на слънцето. — Но писецът е златен.
Торусуми я огледа. Жалко, не беше Паркер, но пък и на летището, не би могло да се очаква кой знае каква стока. Ако беше Паркер, щеше да я продава лично Царя.
— Не струва много — рече той.
— Разбира се. Ако не искаш да се занимаваш… — И Питър Марлоу прибра писалката в джоба си.
— А, защо не. Може би така, докато се занимаваме с тази незначителна вещ, по-бързо ще мине времето. — Той сви рамене. — Не струва повече от седемдесет и пет долара.