В този момент дойде неговият ред и той излезе на сцената.
— Искаш ли да отидем да седнем долу? — попита Питър Марлоу.
— Не. Дай да погледаме оттука. Никога не съм бил зад кулисите, а винаги ми се е искало.
„Дали Чен Сан не си е развързал езика точно сега?“ — питаше се Царя. Знаеше, че няма смисъл да се тревожи. Опасността бе част от играта. Затова бе подготвен — както и да се извъртеше работата. Той впери очи в сцената, в Родрик, Франк и Шон. Но погледът му неизменно се връщаше към Шон. Следеше всяко негово движение, всеки жест.
Както всички останали. Опиянен.
И Шон, Франк и погледите се сляха в едно, а всепоглъщащата страст, представяна на сцената, преля от актьорите в зрителите, разкъса ги и оголи сърцата им.
Когато последното действие свърши и завесата падна, в театъра настана пълна тишина. Зрителите мълчаха омагьосани.
— О, боже — промълви Родрик с благоговение, — това е най-големият комплимент за нас. И вие двамата напълно го заслужихте — играхте великолепно.
Завесата започна да се вдига и когато напълно откри сцената, страхотната тишина се разкъса и се понесоха овации, последваха десет биса и отново викове, а сетне Шон се изправи сам отпред, облян от животворното обожание. Накрая, сред нестихващите ръкопляскания, Родрик и Франк се появиха още веднъж да споделят триумфа: двама творци и тяхното творение — красивата жена, която бе тяхната гордост и техният неизкупен грях.
Публиката безшумно напусна театъра. Всеки си мислеше за дома, за нея, затворен в своята самотна болка. „Какво прави тя сега? Какво ли прави точно в момента?“ Ларкин го заболя най-много. „Защо, за бога, са нарекли това момиче Бети? Защо? А моята Бети? Дали… дали би… дали не е… дали не е в чужда прегръдка сега?“
И Мак. Задушаваше се от страх за Мем. „Потънал ли е корабът? Жива ли е? А синът ми — той жив ли е? А Мем — тя дали… сега не?… Толкова време мина. Боже господи, толкова време!“
И Питър Марлоу. „Какво става с Няй, несравнимата? Моя любов, любов моя!“
И всички други.
Дори Царя. И той се питаше с кого ли е тя — недосегаемата красота, която бе зърнал още съвсем юноша. Момичето, което с напарфюмирана кърпичка пред носа бе заявило, че белите вонят по-гадно и от негрите. Царя се усмихна презрително. „Ама и тя беше една стока!“ — помисли си той и се задълбочи в много по-сериозни проблеми.
Книга четвърта
Деветнадесета глава
Царя и Питър Марлоу чакаха, а тревогата им растеше все повече. Шагата закъсняваше.
— Ама че гадна нощ — каза Царя с раздразнение. — Потя се като свиня.
Двамата седяха до прозореца в ъгъла и Питър Марлоу гледаше как Царя реди пасианс. Душната, безлунна нощ тегнеше от напрежение. Дори вечното шумолене изпод бараката бе някак приглушено.
— Ако ще идва, да идва вече! — каза Питър Марлоу.
— Чудя се, какво ли е станало с Чен Сан? Можеше поне да прати някаква вест кучият му син.
За кой ли път Царя погледна навън към телената ограда. Непрекъснато чакаше знак от партизаните — те трябваше да са някъде наоколо, длъжни бяха. Но знак така и не идваше, никъде нищо не трепваше. Джунглата, подобно на лагера, спеше оклюмала и безмълвна.
Питър Марлоу размърда пръстите на лявата си ръка, свъси вежди от болка и я подпря по-удобно.
— Как е? — обърна глава към него Царя.
— Страшно боли, братко.
— Трябва да идеш да те прегледат.
— Записах се за утре.
— Ама и ти извади един късмет…
— Стават и такива работи, какво да се прави!
Това се бе случило преди два дни, докато събираха дърва извън лагера. Както се бе напрегнал заедно с още двадесет чифта потни ръце да натоварят един пън от блатото върху ремаркето, изведнъж останалите го изпуснаха и неговата ръка остана заклещена под дървото. Сякаш стоманени шипове се впиха в плътта му, костта едва не изхрущя под тежестта и той изрева от болка.
Минаха няколко минути, преди мъжете да успеят да повдигнат пъна и да освободят безчувствената ръка. После го сложиха да легне на земята. Кръвта му се процеждаше и се смесваше с блатната тиня, а мухите и милиони други насекоми мигом налетяха, обезумели от сладникавата миризма. Раната бе три сантиметра широка, почти петнадесет дълга и на места доста дълбока. Извадиха клечките, забити като кинжали в ръката, промиха раната с вода, доколкото бе възможно, и я стегнаха с турникет, после с мъка натовариха пъна на ремаркето и го помъкнаха към лагера, а той вървеше край тях, замаян от болка.