Когато стигнаха, доктор Кенеди огледа раната, намаза я обилно с йод, сложи цинков мехлем и още нещо мазно наоколо, за да не се залепи бинтът от съсирената кръв, и накрая го превърза. През цялото време Стивън го държеше за здравата ръка, а той почти губеше свяст от болка.
— Страшен късмет имаш, Марлоу! — бе отбелязал лекарят. — Няма счупване, мускулите не са засегнати, изобщо — само една разкъсана рана. Ела след ден-два да видим как върви.
В бараката се втурна Макс и Царя рязко вдигна поглед от картите.
— Лоша работа — притеснено прошепна Макс. — Грей току-що излезе от лечебницата и идва насам.
— Не го изпускайте от очи! Най-добре прати Дайно.
— Добре. — Макс хукна обратно.
— Е, Питър, какво мислиш?
— Щом Грей е излязъл оттам, значи е подушил нещо.
— Няма начин да не подуши!
— Как така?
— Ами ей-така — той има ухо в бараката.
— Не може да бъде! Сигурен ли си?
— Сигурен съм. И дори знам кой е.
Царя сложи черна четворка върху червена петица, после премести петицата върху черна шестица и освободи още едно асо.
— И кой е той?
— А, няма да ти кажа, Питър — усмихна се той сурово. — По-добре да не знаеш. Но тук има човек на Грей — в това може да бъдеш сигурен.
— Добре де, ти няма ли да направиш нещо?
— Не. Засега поне. После може да го хвърля на плъховете. — Царя се усмихна и смени темата: — Ама това със стопанството беше страхотна идея, а?
Питър Марлоу остана озадачен. Интересно, какво би направил той самият в такъв случай? Знаеше, че и Йошима има агент в лагера — същия онзи, който предаде Дейвън и още остава неоткрит, същият, който може би точно в този момент слухти за радиото в манерките. Прав бе Царя да си мълчи — така имаше по-малка вероятност да се издадат. Затова не му се обиди, че пази тайната. И все пак, струваше си да помисли кой би могъл…
— А месото… Смяташ ли, че с месото всичко ще е наред? — попита той.
— Отде да знам — отговори Царя. — То всъщност цялата тая работа е направо отвратителна, но — и това е голямо, но — бизнесът си е бизнес. Както го нагласихме накрая, излезе направо гениално.
Питър Марлоу се засмя, забравил за болката в ръката.
— Нали знаеш — първото бутче е за мен!
— На кого ще го пробуташ? Аз познавам ли го?
— Не.
— Криеш от приятеля си, а? — засмя се Царя.
— Ще разбереш, като получа стоката.
— Е, в края на краищата, нали е все месо. Щом се яде, какво толкова. Кучето как го изядохме?
— Онзи ден видях Хокинс.
— И какво?
— Нищо. И бездруго не исках да отварям дума за кучето, а и на него не му се говореше.
— Схватливо момче е той — каквото било, било! Кога най-сетне ще дойде Шагата! — Царя нервно хвърли картите на масата.
— Хей! — През прозореца надникна Текс.
— Какво има?
— Тимсън вика, че собственикът дигал пара. Колко още ще чакаме?
— Сега ще ида да го видя. — Царя прекрачи през прозореца и шепнешком заръча: — Отваряй си очите, Питър. Аз съм тука наблизо.
— Добре — отвърна Питър Марлоу, взе картите и започна да ги разбърква. Болката в ръката му прииждаше на вълни, усилваше се и отслабваше, и с всеки нов пристъп той трепваше.
Царя се запромъква през нощните сенки. Усещаше в гърба си десетките погледи, пронизващи мрака. Някои от тях бяха на неговите хора, другите — чужди и враждебни. Когато намери Тимсън, австралиецът вече бе вир-вода от притеснение.
— Хайде, друже, няма да висим тука цяла вечност!
— Къде е той?
— Като пристигне твоят човек, ще го извикам. Нали уговорката е такава. Наблизо е.
— Ти най-добре хвърляй по едно око. Или искаш да му видят сметката, а?
— Ти си гледай твоята работа, а за моята не се грижи. Пазят го добре. — Тимсън смукна от цигарата си, после я подаде на Царя.