— Ясно.
Царя сложи кафе. Мозъкът му отново работеше усилено. Как да стане сега размяната? Какво да прави с Тимсън? Как да се изплъзне от Грей?
— Викал си ме, друже?
Царя не се извърна към прозореца, а само хвърли поглед към помещението. Американците разбраха намека и тръгнаха да излизат. Царя проследи с очи Дайно и се усмихна в отговор на киселата му усмивка.
— Ей, Тимсън — каза той, зает с кафето.
— Кажи, приятел.
— Заслужаваш да ти прережа гърлото.
— Не съм виновен аз, друже. Нещо се объркаха конците…
— Така де — искаше да пипнеш и парите, и диаманта.
— Не е престъпление да пробва човек, друже — ухили се Тимсън. — Друг път няма да се повтори.
— Ще видим!
Царя харесваше Тимсън. „Бързо чатка, проклетникът! Пък и вярно, не е престъпление да пробва човек, особено при такъв залог.“ А и Тимсън все още му трябваше.
— Ще направим замяната денем. Тогава е по-спокойно. Ще пратя да ти кажат кога.
— Добре, друже. Къде е англичанчето?
— Кое англичанче?
Тимсън се засмя.
— Ще се видим утре тогава.
Царя си изпи кафето и повика Макс да пази нещата. После предпазливо изскочи през прозореца и се отправи на прибежки към затвора, като гледаше да не излиза от сенките. Внимаваше да не го забележи някой, но не много, и доволен се усмихна, като усети Грей по петите си. Все пак продължи да се преструва най-старателно, че отива някъде тайно — връщаше се през бараките, свиваше ту наляво, ту надясно. Грей го следваше като хрътка и малко по малко Царя го отведе до вратата на затвора, после в двора и накрая вътре в сградата. Запъти се към килията на четвъртия етаж, озърна се предпазливо, преди да влезе, и остави вратата леко открехната. После на всеки четвърт час надничаше загрижено навън и това продължи, докато не пристигна Текс.
— Всичко е наред — съобщи той.
Значи Питър се е прибрал в лагера и играта може да се прекрати. Царя се върна в бараката и завари там приятеля си.
— Къде се губиш? — смигна му той.
— Ами ето, реших да намина малко към теб.
— Искаш ли кафе?
— Няма да ти откажа!
На прага се появи Грей, но не каза нищо, само надникна и огледа бараката. Питър Марлоу бе по саронг. Саронгът няма джобове. Офицерската лента си е на мястото…
Питър Марлоу отпи невъзмутимо от кафето и го погледна право в очите. След миг Грей се обърна и изчезна в тъмнината.
— Ще си тръгвам вече — надигна се Питър Марлоу, изтощен.
— Гордея се с теб, Питър.
— Държиш си на думата, нали?
— Естествено.
— Благодаря!
Тази нощ Царя имаше да решава нов проблем. Как да си изпълни обещанието, по дяволите?
Двадесета глава
Докато вървеше към бараката на австралийците, Ларкин тръпнеше от безпокойство. Тревожеше се за Питър Марлоу — ръката май го мъчеше повече от нормално, болката беше прекалено силна, за да се обясни само с една обикновена рана, както казваха лекарите. Тревожеше се и за Мак — горкият, миналата нощ толкова бълнува. А и за Бети се тревожеше. Напоследък непрекъснато сънуваше ужасни кошмари — те двамата с Бети в леглото, после на негово място други мъже, той стои отстрани и гледа, а Бети се залива от смях…
Стигна до бараката, влезе вътре и отиде до леглото на Таунзънд.
Очите на ефрейтора бяха подпухнали и затворени, драскотини покриваха лицето му, а ръцете и гърдите му бяха целите в рани. Като отвори уста, на мястото на зъбите зейна кървава дупка.
— Кой те нареди така, Таунзънд?
— Не знам — изохка австралиецът. — Нападнаха ме.
— Защо?
По лицето на Таунзънд потекоха сълзи и размазаха кръвта от драскотините.
— Аз имах… имах… не, не, нищо. Не знам.
— Тук сме сами, ефрейтор. Кажи кой беше?
— Не знам. — От устните му се отрони ридание.
— Ох, така ме биха, така страшно ме биха…
— Защо те нападнаха?
— Ами аз… аз… — Идеше му да изкрещи: „Диамантът, диамантът беше у мен.“ Искаше да помоли полковника за помощ, но не можеше, трябваше да мълчи, защото иначе полковникът ще пита откъде има диаманта, и той ще трябва да признае, че е от Гърбъл. Тогава ще поиска да разбере как така диамантът на Гърбъл е у него. Пък и самоубийството. Може да реши, че не е било самоубийство, а убийство. Ама не беше! Според него поне не беше убийство, но пък кой знае, може някой да е пречукал Гърбъл заради диаманта. „Онази нощ Гърбъл не си беше на леглото и аз случайно напипах пръстена в дюшека, измъкнах го и излязох навън. Никой нищо не можеше да докаже, пък и стана така, че Гърбъл се самоуби същата нощ и всичко се нареди идеално. Само дето може би аз убих Гърбъл, убих го, като откраднах пръстена. Може би това е била последната капка за него — нали същия ден го изхвърлиха от групата, задето открадна от ориза, а после и диамантът изчезна. Може точно затова да се е отчаял нещастникът и хайде в дупката. Но защо ще крадеш ориз, ако имаш диамант за продан? Няма логика, просто няма логика. Значи може би аз съм единствената причина за смъртта му и сега се проклинам, сто пъти се проклинам, че го откраднах тоя диамант. Откакто станах крадец, мира нямам ни денем, ни нощем. Ей богу, направо се радвам, че ми го свиха и се отървах от него.“ — Не знам — изхлипа отново Таунзънд.