— Ясно, добре — уж с нежелание се съгласи Царя. — Нека бъде твоето — отлагаме за утре. — Той запали нова цигара, дръпна, подаде я на Тимсън и рече кротко, все още в духа на играта: — В тия горещини моите хора почти не спят, нощем. Най-малко четирима будуват до сутринта.
Тимсън схвана заплахата, но сега си имаше други грижи. Кой нападна Таунзънд, това искаше да разбере той. Дано хората му час по-скоро намерят тоя мръсник. Непременно трябваше да го пипнат, преди да стигне с диаманта до Царя, защото инак работата става лоша.
— А, знам какво е. И с моите момчета е така… Добре, че поне са били близко до оня нещастник Таунзънд. — „Ама и той е едно тъпо копеле! Как може човек да е толкова загубен! Ще се оставиш да те нападнат и дори няма да се развикаш навреме!“ — То човек вече не знае откъде ще му дойде…
Текс донесе яйцата и тримата ги изядоха заедно с ориза от обеда, после пиха по едно силно кафе. Когато Текс изнесе съдовете, Царя вече бе докарал разговора до другия важен въпрос.
Един мой познат търси да купи лекарства.
— Има да чака, нещастникът! — поклати глава Тимсън.
— Невъзможно е! — „Ясно — помисли си той, — лекарства значи! Това пък сега, за кого е? За Царя не са, сто процента. Като го гледам така, направо пращи от здраве. Надали е за препродажба, Царя не търгува с лекарства. И това е добре, защото пазарът остава изцяло мой. Сигурно са за някой, който му е близък, иначе не би се забъркал. Лекарствата на черно не са му по вкуса. Може да са за стария Мак, шотландеца! Ами да, казват, че не бил добре напоследък. Или пък за полковника — и него не го бива нещо напоследък.“ — Чувал съм, че един от англичаните имал хинин. Но ще ти струва цяло състояние!
— Трябва ми антитоксин — едно шише. И сулфамид на прах.
— Ами, никакъв шанс!
Тимсън чак подсвирна от изненада. „Антитоксин и сулфамид! Значи гангрена! Англичанчето! Господи боже мой, гангрена! Сега вече всичко си идва на мястото. Явно е англичанчето.“ Не само с гола хитрост въртеше Тимсън тая търговия. Той разбираше от лекарства — преди войната бе работил като помощник-аптекар, — но освен него самия никой не знаеше за това, защото инак щяха да го зачислят в санитарните части, проклетниците, и нямаше да му позволят да влиза в бой и да убива враговете. А кой уважаващ себе си австралиец ще се остави да прекара войната като фелдшер, непомирисал барут мухльо, пиши го направо предател… — Няма шанс — поклати глава той.
— Слушай, ще ти кажа като на приятел — рече Царя. Никой освен Тимсън не можеше да намери лекарствата, значи трябваше да го придума на всяка цена. — За Питър са.
— Хм, лоша работа — изсумтя Тимсън. Дълбоко в себе си изпитваше състрадание. Горкият! Свястно момче, куражлия. Още го болеше челюстта от удара, дето получи снощи, когато четиримата нападнаха Царя и англичанчето.
Веднага щом Питър Марлоу се хвана с Царя, Тимсън поразпита тук-там за него — знае ли човек какво може да му влезе в работа? Така научи за четирите немски и за трите японски самолета, за селцето и как англичанчето се опитвало да избяга от Ява, не като другата пасмина, дето все си трае и кротува. Но пък, като си помислиш, глупаво е да бягаш толкова далеч. Прекалено е далеч! И все пак англичанчето си го биваше.
Тимсън реши, че ще прати човек да открадне лекарствата от японската болница. Опасно е, но няма да е за пръв път. Горкият Марлоу, сигурно умира от ужас. Разбира се, че ще намери лекарства, дори ще му ги даде безплатно или ще вземе само колкото да покрие разходите… Отвратителна е тая търговия с лекарства, но нали все някой трябва да върши и това, така че по-добре да е той, отколкото други. Пък и не дига много цените, гледа да са що-годе нормални. Ако продава на японците, състояние ще натрупа, но това — не, на японците лекарства — не. Само на военнопленниците, и то всъщност с нищожна печалба, като се има предвид какви са рисковете.
— Направо да се пукне от яд човек, като си помисли що пратки на Червения кръст изчезват в онуй скривалище — каза той.
— Ами, това са само слухове.
— Слухове, друг път. С очите си съм го виждал. Веднъж ни пратиха там да бачкаме. Тъпкано е до тавана с разни кашони от Червения кръст — плазма, хинин, сулфамиди, какво ли не, ей така си стоят неразопаковани. Че то складът е най-малко стотина метра дълъг и двайсетина широк. И всичко отива за мръсните японци. Естествено, те приемат пратките. Чух, че пристигали през Чунцин. Червеният кръст ги дава на тайландците, а те ги препращат на японците — всичко е адресирано до „Чанги, за военнопленниците“. Със собствените си очи видях надписите. А японците лекуват с тях своите маймуни.