Питър Марлоу излезе изпод душа, уви саронга около кръста си и тръгна към бетонната постройка, където бяха приятелите му.
— Puki mahlu — ухили се Мак, като го видя.
Майор Маккой бе як, дребен шотландец със стегната войнишка стойка. Двадесет и петте години, прекарани сред малайските джунгли, в съюз с алкохола, комара и треската бяха набраздили лицето му.
— Mahlu senderis — отвърна Питър Марлоу и седна на земята с щастливо изражение.
Тази малайска ругатня винаги му доставяше удоволствие. Тя нямаше точен превод, макар първата дума да означаваше пет буквен женски орган, а „mahlu“ — срамежлив.
— Абе, идиоти, вие не можете ли да говорите като хората? — сопна им се полковник Ларкин.
Той лежеше на дюшек, сложен направо върху пода, и едва си поемаше дъх от горещината, а главата му тегнеше от наскоро прекараната малария.
— Учиш го, учиш го, ама тая дебела глава прихваща ли? Нищо няма да излезе от него, нищо! — каза Мак и смигна на Питър Марлоу.
— Спор няма, друже — рече Питър Марлоу с австралийско произношение, подражавайки на Ларкин.
— Кой дявол ме караше да се хвана с вас двамата! — мрачно изпъшка Ларкин. — Можете ли да ми обясните?
— Хвана се, защото си мързелив, нали, Питър? — ухили се Мак. — Все ние вършим работата, а той пръста си не помръдва. Пък отгоре на това се преструваше, че не можел да се вдигне от леглото, понеже го била пипнала маларията.
— Puki mahlu! — изруга полковникът. — Я по-добре ми донесете малко вода.
— Слушам, сър. На секундата, сър! — каза Питър Марлоу и му подаде манерката си.
Като я видя, Ларкин се усмихна въпреки болката и тихо попита:
— Всичко наред ли е, момчето ми?
— Да. Ама да знаете как се уплаших отначало!
— И ние с Мак.
Ларкин отпи и внимателно му върна манерката.
— Как се чувстваш? — попита Питър Марлоу разтревожен от вида на полковника.
— Бомба! — отвърна Ларкин. — Да имаше бутилка бира, утре щях да съм на крака!
— Добре, че поне надви треската — кимна Питър Марлоу и с престорена небрежност извади пакета цигари.
— Боже господи! — възкликнаха в един глас Мак и Ларкин.
Питър Марлоу отвори пакета и им даде по цигара.
— Подарък от дядо Мраз — тайнствено обяви той.
— По дяволите, откъде го имаш, Питър?
— Чакай да дръпнем по веднъж, преди да чуем лошата новина — кисело се обади Мак. — Най-вероятно ни е продал леглата.
Питър Марлоу им разказа за срещата си с Царя и за Грей, а приятелите му слушаха с нарастващо изумление. Когато стигна до случката с обработката на тютюна и спомена за процентите, Мак не издържа и го прекъсна:
— Шейсет на четирийсет! — доволно възкликна той. — Ама това е направо страхотно — шейсет на четирийсет!
— Просто да не повярваш! — изтълкува погрешно възторга му Питър Марлоу. — И то за какво? Защото му показах как да го обработва. Той като че ли доста се учуди, че не искам нищо в замяна.
— Значи издаде рецептата? — изгледа го Мак втренчено.
— Разбира се! Не виждам какво те притеснява.
— И защо направи тая глупост?
— Какво, да не искаш да се забърквам в сделки? Нашият род никога не се занимавал с търговия — отвърна Питър Марлоу с такъв тон, сякаш обясняваше на дете. — Просто така са тръгнали нещата, братле.
— Боже господи, отваря ти се прекрасен случай да изкараш малко пари и ти го отхвърляш най-високомерно! Не ти ли е ясно, че щом Царя е в основата на операцията, можеше да спечелиш такава сумичка, че да си осигуриш двойни порции до второто пришествие. Защо, по дяволите, не си затрая, пък да дойдеш да ми кажеш на мен и да ме оставиш…
— Какви ги плещиш, Мак? — прекъсна го остро Ларкин. — Правилно е постъпило момчето: За него е по-добре да не влиза в сделки с Царя.
— Ама…
— Няма „ама“! — отсече Ларкин.
Мак утихна мигновено — не можеше да си прости, че е избухнал.
— Не се сърди, Питър! Просто се пошегувах — засмя се той нервно.
— Наистина ли, Мак? Ама че работа — смутено рече Питър Марлоу. — Май сбърках нещо, а? Не бих искал да ви лиша от…
— Не се тревожи, момчето ми! Аз просто така, на майтап… Хайде, кажи какво друго стана?
Питър Марлоу продължи разказа си и през цялото време се питаше дали е постъпил правилно. Мак бе най-добрият му приятел, винаги постъпваше разумно, никога не избухваше. Накрая им предаде разговора с Шон и когато свърши, почувства, че му олеква. Сетне побърза да излезе, защото беше негов ред да нахрани кокошките.