Ларкин сви цигара, запали я и всмукна дълбоко дима. Подаде я на Мак, той дръпна и я подаде на Питър Марлоу. Когато я изпушиха, полковникът тръсна огънчето и сложи остатъка от тютюна в табакерата си.
— Ще се поразходя — наруши той мълчанието.
— Salamat — рече Питър Марлоу с усмивка. — „Върви в мир.“
— Salamat — отвърна Ларкин и се отдалечи под лъчите на вечерното слънце.
Докато вървеше нагоре по склона към полицейската барака, Грей кипеше от възбуда. Трябваше да отпразнува успеха и затова бе решил веднага щом освободи австралийците, да си свие цигара — втора за този ден, макар че имаше от яванския треволяк едва за две-три цигари, а до заплатата оставаше още цяла седмица. Той се изкачи по стъпалата и кимна на сержант Мастърс:
— Пусни ги!
Мастърс отмести тежкото резе от вратата на бамбуковата килия, а двамата мъже мрачно се приближиха към Грей и застанаха мирно.
— След проверка да се явите при полковник Ларкин! Мъжете козируваха и си тръгнаха.
— Само главоболия си имаме с тия проклетници! — отбеляза Грей.
После седна и извади табакерата и хартийките си. Този месец бе проявил особено разточителство: купи цяла страница от една Библия, това беше най-идеалната хартия за цигари. Макар да не бе вярващ, все пак му се струваше, че е богохулство да си правиш цигари от Светото писание. Прочете текста на листчето, което се канеше да използва: „Отиде си Сатаната от лицето Господне и порази Йова с люта проказа от ходилата на нозете му до самото му теме. Взе Йов едно чирепче да се чеше с него, и седеше на бунището вън от града. И рече му неговата Жена…“ „Жена! Как пък все на тая дума ще попадна, по дяволите!“ — изруга наум Грей и обърна листчето.
Първото изречение от другата страна беше: „Защо не съм умрял, когато съм се раждал и не съм издъхнал, когато излизал от утробата?“
Един камък профуча през прозореца, удари се в стената и изтрополи на пода. Грей целият подскочи. Около камъка увито парче вестник. Той го повдигна, спусна се към прозореца и погледна навън, но наоколо нямаше жива душа. На бялото поле бе написано:
Предлагам ти сделка. Имаш го Царя в кърпа вързан, стига да съм сигурен, че ще си затваряш очите, като търгувам по малко на негово място и че ще го прибереш на топло. Ако си съгласен, излез пред бараката с камъка в лявата ръка. После разкарай другото ченге. Разправят, че си честно ченге, затова ще ти се доверя.
— Какво пише, сър? — попита Мастърс, вперил влажните си очи в бележката.
Грей смачка листчето в шепа.
— Пак ни натякват, че сме се престаравали пред японците — отвърна той дрезгаво.
— Мръсни копелета! — каза Мастърс и отиде до прозореца. — Те какво си мислят? Ако не налагаме дисциплина, тези идиоти ще се хванат за гушите като диви зверове.
— Така е — рече Грей. Бележката пареше като въглен ръката му. „Ако предложението се окаже стабилно — помисли си той, — ще си уредя сметките с Царя.“ Не му беше лесно да вземе решение. Съгласеше ли се веднъж, после трябваше да спазва обещанието си, защото неговата дума беше закон. Минаваше за „честно ченге“ и се гордееше с това. Знаеше, че би направил всичко, за да прати Царя зад решетките, беше готов дори да си затвори очите за някое и друго нарушение. Чудеше се кой ли от американците е доносникът, Царя го мразеха всички, но кой би станал Юда? Кой би поел риска да понесе последствията, ако го разкрият? Който и да бе той, нямаше да е по-опасен от Царя.
Грей излезе пред бараката с камък в лявата ръка и изпитателно огледа мъжете, които минаваха по пътеката, но никой не се издаде с жест или с дума. Той хвърли камъка и освободи Мастърс. После седна на стола и зачака. Вече се бе отегчил, когато втори камък изсвистя през прозореца. Този път бележката гласеше:
Проверявай консервената кутия в канавката до шестнадесета барака. Два пъти дневно — сутрин и след проверка. Там ще е тайникът. Довечера Царя ще прави сделка с Турасан.
Шеста глава
През нощта Ларкин дълго лежа буден под мрежата против комари, сериозно разтревожен от разговора с ефрейтор Таунзенд и редник Гърбъл. Двамата се бяха явили при него след проверка.
— Ще ми кажете ли защо се сбихте, по дяволите? — отново и отново им задаваше той въпроса и всеки път двамата отговаряха с половин уста: „Скарахме се на ези-тура.“