Клокоченето на врящата вода прекъсна размислите му. Царя се измъкна изпод мрежата и отключи черния сандък. После сложи три препълнени лъжички кафе във водата и добави щипка сол. Щом гъстата течност се надигна, той я свали от котлона, за да не изкипи. После сипа студена вода, да падне утайката, сложи пълна лъжичка захар в чашата и си наля кафе.
Ароматът се разнесе из бараката и постави на изпитание онези, които все още бяха будни.
— Ох, божичко! — неволно изпъшка Макс.
— Какво има, Макс? — попита Царя. — Не можеш ли да заспиш?
— Не, сума ти неща ми се въртят из главата. Като си помисля що пари ще цунем от тоя тютюнец…
Текс се размърда неспокойно, завладян от уханието.
— Тоя мирис ми напомня за сондата.
— Откъде-накъде пък за сондата? — учуди се Царя.
— На сондата е най-хубаво сутрин. След дългата нощна смяна на кулата, както си изпотен, сядаш с приятелчетата призори, а чайникът още пуска пара. Кафето е горещо и дими и хем е сладко, хем е малко горчиво. А ти си пиеш и гледаш през лабиринта от сонди как слънцето изгрява над Тексас. — Последва дълга въздишка. — Това се казва живот.
— Никога не съм бил в Тексас — рече Царя. — Къде ли не съм ходил, но в Тексас не съм бил.
— Рай е там, рай!
— Искаш ли кафе?
— Как да не искам! — Текс бе вече до него с чаша в ръка. Царя си наля втори път. После сипа на Текс половин чаша.
— Макс?
Макс също получи половин чаша кафе, бързо го изгълта и прибра кафеника с утайката.
— Ще го измия сутринта — рече той.
— Добре. Лека нощ, момчета!
Царя се пъхна под мрежата, натика я здраво под дюшека и изпъна. След това се отпусна блажено между чаршафите. Макс сипа вода на утайката и я остави до леглото си да кисне. Царя го видя и се досети, че Макс ще я свари повторно за закуска. Той лично не понасяше два пъти варено кафе — ставаше прекалено горчиво, но момчетата го харесваха. „Щом иска да го вари пак, добре“ — рече си Царя с благосклонна усмивка. Поначало не обичаше разточителството.
Той затвори очи и отново се замисли за диаманта. След като най-сетне бе открил не само у кого е, но и средство да го получи, ето, че за късмет попадна на Питър Марлоу и веднага му хрумна как да уреди цялата невероятно сложна сделка.
„Опознаеш ли веднъж човека — доволно разсъждаваше Царя, — разбереш ли къде му е ахилесовата пета, научаваш как да го използваш, как да го впрегнеш да работи за тебе.“ Да, предчувствието, което го бе завладяло, когато видя за първи път Питър Марлоу да бъбри с малаеца, седнал в праха край пътеката, не го бе излъгало. Предчувствието никога не го лъжеше.
Царя отново си спомни разговора с Питър Марлоу след вечерна проверка и усети как го обзема треската на нетърпението.
— В тая скапана дупка никога нищо не се случва — невинно бе подметнал той, докато двамата седяха пред бараката под безлунното небе.
— Така е — съгласи се Питър Марлоу. — Ужасна скука. Всички дни до болка си приличат. Просто да полудееш.
Царя кимна. Смачка един комар. После каза:
— Познавам един, дето си създава разни развлечения. А има ли за него, защо да няма и за други?
— И какво прави?
— Излиза през оградата. И то нощем.
— Боже мой! Ами че той направо не е с всичкия си. Явно си търси белята.
Царя забеляза пламъчето в очите му, но си замълча.
— Защо го прави? — попита след малко Питър Марлоу.
— Ей, тъй, заради тръпката.