— Вземи — подаде му той цигарата.
— Ами вие, доктор Кенеди?
— Аз не пуша.
— Блазе ви.
Джони дръпна веднъж, закашля се и изхрачи кръв. Напънът сви червата му и от тях бликна рядка кръв — отдавна не можеше да се задържа.
— Докторе — помоли той, — сложете ми ботушите, моля ви. Трябва да стана.
Кенеди се огледа уморено, без да става от ръба на леглото. Наоколо не се виждаше добре, защото нощем внимателно затулваха светлината и в отделението цареше полумрак.
— Няма никакви ботуши — рече той и впери късогледите си очи в Джони.
— Е, какво да се прави…
— Какви бяха ботушите ти?
Няколко сълзи преляха и се търкулнаха по бузите на Джони:
— Толкова се грижех за тях. Само те ми бяха останали.
— Искаш ли още една цигара?
— Не, още не съм свършил тая — отвърна Джони и безсилно се отпусна в подгизналото легло. — Все пак жалко за ботушите.
Доктор Кенеди въздъхна, свали си обувките, които отдавна бяха останали без връзки, и му ги нахлузи.
— Аз имам други — излъга той, стъпи бос на пода и се изправи — болеше го гърбът.
Джони размърда пръстите на краката си, за да се наслади на усещането от допира до грубата кожа. Опита се да погледне обувките, но не му достигнаха сили.
— Умирам — рече той.
— Да — отвърна полковникът. Навремето — имало ли бе някога такова време наистина? — в такива моменти изваждаше на бял свят цялата си лекарска етика. Но сега нямаше смисъл.
— Всичко е нахалост, нали докторе? Двайсет и две години и после нищо. От нищото пак в нищото.
Лек полъх на вятъра предизвести близостта на утрото.
— Благодаря за обувките — рече Джони. — Винаги се заричах, че обувки ще имам. Човек трябва да има обувки.
И издъхна.
Доктор Кенеди свали обувките от краката му и отново си ги нахлузи.
— Санитар! — провикна се той, като видя един на площадката.
— Да, сър — отзова се бодро Стивън и се запъти към него с ведро изпражнения в ръка.
— Повикай да го отнесат. А, да, и вземете също леглото на сержант Мастърс.
— Няма да смогна с всичко, сър — каза Стивън и остави ведрото на пода. — Трябва да занеса три подлоги на номер десет, двайсет и три и четирийсет и седем. Пък и бедният полковник Хътън хич не е добре. Трябва да му сменя превръзката. — Стивън хвърли поглед към леглото и поклати глава: — Трупове, навсякъде трупове.
— Такава ни е работата, Стивън. След като не можем да направим нищо друго за тях, длъжни сме поне да ги погребем. И колкото по-скоро свършим тая работа, толкова по-добре.
— Така е. Горките момчета!
Стивън въздъхна и кокетно попи потта от челото си с чиста кърпичка. После прибра кърпичката в джоба на бялата си престилка, вдигна ведрото, олюля се под тежестта му и излезе. Когато по-късно се върна със санитарите, те сложиха трупа на носилката и го изнесоха. Стивън смени единственото одеало. След минута пристигна друга носилка и в леглото бе настанен нов пациент.
Доктор Кенеди механично премери пулса му.
— Треската ще избие утре — каза той, — обикновена малария.
— Ясно, докторе — свенливо вдигна поглед Стивън. — Да му дам ли хинин?
— Естествено, че ще му дадеш хинин!
— Извинете, полковник — засегна се Стивън и тръсна глава. — Просто питам. Нали само докторите могат да предписват лекарства.
— Добре, дай му хинин и, за бога, престани да се държиш като жена, дявол да го вземе.
Стивън настръхна и се обърна към пациента, а гривните му издрънкаха.
— Не е справедливо да се отнасяте така с мен, когато правя за болните всичко, което е по силите ми.
Доктор Кенеди щеше да се нахвърли върху него, но точно в този момент в отделението влезе доктор Прудом.