— Добър вечер, полковник.
— Добър вечер! — с благодарност поздрави доктор Кенеди, осъзнавайки, че е глупаво да се заяжда със Стивън. — Всичко наред ли е?
— Да. Може ли да поговорим за малко?
— Разбира се.
Прудом бе дребничък ведър човек с изпъкнали като на гълъб гърди и пожълтели от дългогодишната работа с химикали ръце. Гласът му беше дълбок и мек.
— За днес имаме два апандисита. Единият току-що пристигна в спешното.
— Добре. Ще мина да ги видя, преди да си тръгна.
— Искате ли да оперирате?
Прудом хвърли поглед към далечния край на помещението, където Стивън държеше леген пред един болен, който повръщаше.
— Да, предпочитам да се занимавам с нещо — отвърна Кенеди и също впери очи в тъмния ъгъл. Мътната светлина на електрическата крушка очертаваше стройните крака на Стивън, а тесните къси панталони се бяха впили в хълбоците му.
Усетил погледите им, Стивън се извърна и се усмихна.
— Добър вечер, доктор Прудом.
— Здрасти, Стивън — меко отвърна Прудом и Кенеди с изумление установи, че той все още не откъсва поглед от Стивън.
Прудом се обърна към него и забеляза изумлението и презрението му.
— А, между другото, направих аутопсията на оня, дето го намериха в дупката. Умрял е от задушаване — каза той, за да заглади положението.
— Като извадиш човек, заврян с главата надолу в дупката на клозета, най-вероятно е да е умрял от задушаване.
— Прав сте, докторе — рече Прудом и добави небрежно:
— В смъртния акт написах самоубийство в умопомрачено състояние.
— Идентифицирахте ли трупа?
— Да, да, вчера следобед. Бил от австралийците, някой си редник Гърбъл.
Доктор Кенеди прокара ръце по лицето си.
— Никога не бих се самоубил по такъв ужасен начин.
Прудом кимна и отново извърна поглед към Стивън.
— Естествено, може и да са го натикали в дупката насила.
— Имаше ли някакви следи по тялото?
— Не.
Доктор Кенеди направи усилие да не обръща внимание на странния начин, по който Прудом гледаше Стивън.
— Убийство или самоубийство, все едно — направо е ужасно. Ужасно! Сигурно никога няма да разберем точно как е станало.
— Още вчера, веднага щом го идентифицираха беше проведено негласно разследване. Доколкото разбрах, преди няколко дни го хванали, че краде от дажбите на другите австралийци.
— Това изяснява нещата.
— Каквото и да е станало, заслужил си го е, така мисля аз.
— Може би си прав.
Доктор Кенеди искаше разговорът да продължи още, защото се чувстваше самотен, но знаеше, че в момента Прудом се интересува единствено от Стивън.
— Е — рече той, — аз ще ида да наобиколя болните. Ще дойдете ли с мен?
— Не мога, трябва да подготвя пациентите за операция. Като излизаше от отделението, доктор Кенеди зърна с крайчеца на окото си, че Стивън мина близо до Прудом и лекарят скришом го погали. Чу как Стивън се засмя и открито отвърна на интимната милувка. Безсрамието на двамата го изпълни с гняв. Знаеше, че би трябвало да се върне и да им заповяда да престанат, а после да ги даде на военен съд, но нямаше сили за нищо, затова просто се отдалечи от вратата на бараката.
Нощта бе тъмна и безжизнена, въздухът не потрепваше, а луната приличаше на гигантски прожектор, блеснал от свода на небето. По пътеката все още бродеха хора, но наоколо цареше пълна тишина. С притаен дъх лагерът очакваше идването на деня.
Кенеди вдигна поглед към звездите и се опита да изтръгне от тях отговора на вечния си въпрос: „Кога, кога най-сетне ще свърши този кошмар, господи?“ Но отговор все не идваше.
Питър Марлоу клечеше в офицерската тоалетна и се наслаждаваше на първите утринни отблясъци и на удоволствието да се облекчава с пълен стомах. Първото му се случваше често, второто — рядко.
Винаги избираше най-задния ред дупки, отчасти защото все още му беше неприятно да ходи по нужда на открито, отчасти защото мразеше да има някой зад гърба и отчасти защото му беше забавно да гледа другите.
Дупките бяха дълбоки седем метра и половина, имаха диаметър шестдесет сантиметра и помежду им оставаше разстояние от два метра — общо двадесет реда по тридесет дупки, всяка снабдена с дървено клекало и подвижен капак. В центъра като трон се издигаше обикновен седящ клозет. Той бе привилегия на полковниците. Останалите трябваше да клечат над дупката. Прикритие нямаше — всичко се вършеше на показ.