— Добро утро, капитан Йошима — козирува Селърс.
— Не е добро. Тук има радио, а това е забранено със заповед на японската имперска армия.
Йошима бе дребен, слаб и изключително спретнат. От широкия му колан висеше самурайски меч, а високите му ботуши лъщяха като огледало.
— Не знам нищо такова. Не… нищо — ужасено измънка Селърс. После разтрепераният му пръст посочи Дейвън: — Ти там, знаеш ли нещо?
— Не, сър.
Селърс се извърна към другите военнопленници:
— Къде е радиото?
Мълчание.
— Къде е радиото? — истерично изкрещя той. — Питам, къде е радиото? Заповядвам ви незабавно да го предадете. Знаете, че всички тук сме длъжни да се подчиняваме на разпорежданията на имперската армия.
Мълчание.
— Ще ви пратя до един на военен съд! — извика той и гушата му се разтресе. — Там ще си получите заслуженото. Ти как се казваш?
— Лейтенант Марлоу, сър.
— Къде е радиото?
— Не знам, сър.
Изведнъж погледът му падна върху Грей.
— Грей, нали ти си шеф на полицията в лагера. Ако тук има радио, за това си отговорен само ти и никой друг. Трябваше да докладваш на коменданта. Ще те пратя на военен съд и ще се погрижа това да влезе в досието ти.
— Не знам нищо за никакво радио, сър.
— А би трябвало да знаеш, по дяволите! — изрева Селърс с разкривено, мораво на цвят лице. После с тежки стъпки се приближи до леглата на петимата американски офицери. — Бръф, ти какво знаеш за това?
— Нищо! И не забравяйте — „капитан Бръф“, полковник!
— Не ви вярвам! Тия каши все вие, американците, ги забърквате. Разпасана сган — това сте вие, от…
— Няма да позволя да ми дрънкате тия идиотщини!
— Не ми дръжте такъв език. Застанете мирно и се обръщайте към мен със „сър“.
— Аз съм най-старшият американски офицер тук и нямам намерение да понасям обиди от вас или от когото и да било. Доколкото знам, у американците радио няма. Не знам въобще да има радио в бараката. Но дори и да имаше, никога не бих ви казал… полковник!
Селърс се обърна и отново застана по средата на бараката.
— Тогава ще обискираме. Всички да застанат до леглата си! Мирно! И господ да е помощ на онзи, у когото го намеря. Аз лично ще се погрижа да получи най-тежкото наказание. Заради вас, свине размирни…
— Млъкни, Селърс!
Всички застинаха. В бараката влезе полковник Смедли-Тейлър.
— Тук има радио и аз се мъча…
— Млък!
Изразителното лице на Смедли-Тейлър изглеждаше по-сурово от обикновено. Той се приближи до Йошима, който бе наблюдавал Селърс със смайване и презрение.
— Какво има, капитане? — попита полковникът, но всъщност вече знаеше отговора.
— В бараката има радио — каза Йошима и добави с пресилена усмивка: — Според Женевската конвенция на военнопленниците се…
— Познавам разпоредбите не по-зле от вас — прекъсна го Смедли-Тейлър, като се опитваше да не поглежда към двадесетсантиметровата греда. — Ако мислите, че тук има радио, моля, направете обиск. Ако пък знаете къде е, вземете го и да приключваме. Днес имам доста работа.
— Вашата работа е да следите за изпълнението на законите.
— Моята работа е да следя за изпълнението на цивилизованите закони. Ако ще се позоваваме на закони, тогава спазвайте ги и вие. Дайте ни храната и медикаментите, които ни се полагат.
— Някой ден ще прехвърлите границата, полковник!
— Някой ден ще си отида от тоя свят. И то най-вероятно от апоплектичен удар, докато се опитвам да изложа на хората си нелепите разпоредби на откачени администратори.
— Ще докладвам на генерал Шима за вашата наглост.
— Моля, сторете го. И го попитайте също кой разпореди всеки пленник да лови по двайсет мухи дневно, а после аз лично да ги събирам, броя и нося във вашия щаб.
— Нали именно вие, офицерите, непрекъснато се оплаквате, че дизентерията взимала много жертви. Мухите разнасят дизентерията…
— Няма нужда да ми напомняте за мухите и за жертвите на дизентерията — грубо отвърна Смедли-Тейлър. — Дайте ни необходимите препарати, разрешете ни да се грижим за хигиената на околността и скоро целия остров ще бъде очистен от болести.
— На пленниците не им се разрешава…
— Истината е, че вашите войници измират от дизентерия, сред вас самите се шири малария. Преди да дойдете тук, в Сингапур малария нямаше.