Йошима чукна тук-там по гредата и се ослуша къде ще прокънти на кухо. Аха, ето! Почука отново. Същият звук. Въпреки всичко пак не намери прореза. Яростно заби щика в дървото. Този пък капачето се отдели.
— Нали ви казах!
Горд беше, че откри радиото. Генералът сигурно щеше да остане доволен. Може би за награда най-сетне ще го изпрати на фронта, защото духът на войника в него гледаше с погнуса на задълженията тук — да плаща на доносници и да се разправя с тези животни.
Смедли-Тейлър пристъпи напред, обзет от възхищение към изобретателя на скривалището и търпението на човека, който го беше направил. „Трябва да предложа Дейвън за повишение — помисли си той. — Направил е нещо далеч отвъд повелята на дълга. Но за какво повишение може да става дума сега?“
— Чии са тези легла? — попита Йошима. Смедли-Тейлър сви рамене и когато научи отговора, също като японеца се направи на изненадан.
Йошима изрази съжаление, искрено съжаление, че Дейвън е останал инвалид.
— Искате ли цигара? — извади той пакет „Куа“.
— Благодаря. — Дейвън взе цигара и прие предложеното му огънче, но не усети аромата на тютюна.
— Как се казвате? — учтиво попита Йошима.
— Дейвън, капитан от пехотата.
— Как изгубихте крака си, капитане?
— Ами… попаднах на мина. В Джохор, на север от дигата.
— Вие ли направихте радиото?
— Да.
— Аз заповядах на капитан Дейвън да го направи — преодоля страха си Смедли-Тейлър. — Отговорността е изцяло моя. Той просто изпълняваше заповедите ми.
Йошима погледна Дейвън и попита:
— Вярно ли е?
— Не.
— Кой друг знае за радиото?
— Никой. Сам го измислих и сам го направих. Съвсем сам.
— Моля, седнете, капитан Дейвън — каза Йошима. После презрително посочи с глава Кокс, който хлипаше вцепенен от ужас. — Този как се казва?
— Капитан Кокс.
— Вижте го само. Отвратително!
Дейвън дръпна от цигарата и отвърна:
— И мене ме е страх.
— Да, но вие се владеете. Вие сте смел.
— Ами, страхувам се повече и от него.
Дейвън закуцука тромаво, отиде до Кокс и с мъка седна до него.
— Успокой се, приятелю — тихо рече той и сложи ръка на рамото му, — успокой се. — После вдигна поглед към Йошима: — При Дюнкерк Кокс получи орден за храброст, а още не беше навършил двайсетте. Но сега е друг човек. Вие го докарахте дотук за три години, гадове мръсни.
Йошима сподави желанието си да удари Дейвън. Когато пред него стоеше истински мъж, па макар и враг, той спазваше ритуалите на честта. Обърна се към Смедли-Тейлър и му заповяда да доведе шестимата души, които спяха най-близо до Дейвън, а после се разпореди останалите да маршируват под стража до второ нареждане.
Скоро шестимата се изправиха пред Йошима. От тях само Спенс знаеше за радиото, но като всички други, и той отрече.
— Вземете си завивките и ме последвайте — заповяда Йошима.
Когато Дейвън се пресегна за патерицата си, той му помогна да се изправи.
— Благодаря — рече Дейвън.
— Искате ли цигара?
— Не, благодаря!
— За мен ще е чест да приемете пакета — настоя Йошима.
Дейвън сви рамене и го взе. После отиде с мъка до ъгъла и се пресегна за желязната протеза.
Йошима рязко заповяда нещо на един от корейците и той я вдигна и помогна на Дейвън да стане.
Докато си слагаше протезата, пръстите му дори не трепнаха. След това се изправи, взе патериците и за миг се взря в тях. Сетне ги захвърли в ъгъла. Замъкна се с усилие до леглото и погледна радиото.
— Много съм горд с него — рече той, козирува на Смедли-Тейлър и излезе.
Малката колона се проточи сред безмълвието на лагера. Най-отпред вървеше Йошима и съобразяваше крачката си с тежката походка на Дейвън. До него беше Смедли-Тейлър, а отзад ги следваше Кокс, който вече не правеше никакво усилие да скрие сълзите си. Двама души от охраната бяха останали с военнопленниците от шестнадесета барака и стояха с тях единадесет часа.
После Смедли-Тейлър се върна. Върнаха се и другите шестима. Не се върнаха само Дейвън и Кокс. Тях ги затвориха в караулното и на другия ден ги чакаше Утръм Роуд.
Мъжете от шестнадесета барака също бяха освободени.
От слънцето главата на Питър Марлоу щеше да се пръсне от болка. С последни сили той се прибра в бараката и щом взе душ, Ларкин и Мак разтриха слепоочията му и го нахраниха. Като свършиха, Ларкин излезе и седна край асфалтовата пътека. Питър Марлоу се настани на прага пред вратата и се загледа навън.