На хоризонта вече се разстилаше нощта. Над Чанги тегнеше самотата и мъжете, крачещи насам-натам, изглеждаха по-унили от всякога.
Мак се прозя.
— Аз май ще се оттеглям, момчето ми. Легни си рано и ти.
— Добре.
Мак опъна мрежата против комари и я натика под дюшека. Уви един парцал около главата си, измъкна манерката на Питър Марлоу от калъфа и отвори фалшивото дъно. Свали обвивката и дъното от манерката на Ларкин, после и от своята и внимателно ги сложи една върху друга. Всяка от тях съдържаше сложна плетеница от кондензатори, лампи и жички. От най-горната манерка той грижливо издърпа куплунг с шест крачета и сръчно го съедини с гнездото в средната манерка. От нея пък измъкна куплунг с четири крачета и го пъхна в съответното гнездо на третата манерка. Когато свърши, ръцете и коленете му трепереха от умора. През цялото време бе работил в крайно неудобна поза — подпрян на лакът, за да прикрива манерките с тяло — и при почти пълна тъмнина.
Нощта заля небето и тишината наоколо стана още по-тягостна. Комарите започнаха да хапят с настървение. Като сглоби манерките, Мак изпъна за секунда гръб избърса потните си ръце. После измъкна слушалката, скрита в първата манерка и провери дали е свързана добре. Захранващия кабел също бе в горната манерка. Разви го и внимателно го опипа, за да се увери, че иглите все още са запоени към краищата. Избърса потта си и бързо провери отново всички връзки. С гордост си мислеше, че радиото е все така непокътнато и ново, както преди две години, когато го сглоби скришом на Ява, охраняван непрекъснато от Ларкин и Питър Марлоу. Беше му посветил шест месеца от живота си — първо да го измисли, после да осъществи плана. От манерката можеше да се използва само долната половина — в горната трябваше да има вода, затова се наложи не само да смести радиото в три миниатюрни блока, но и да ги сложи в непромокаеми кутии, които после запои към манерките. Тримата пазеха радиото вече година и половина и ето, че най-сетне денят бе дошъл.
Мак застана на колене и мушна двете игли в жиците, които захранваха лампата на тавана. След това се прокашля. Питър Марлоу стана и се огледа наоколо. Отиде бързо до рампата, отви крушката и включи осветлението. После отново седна на прага и впи очи в мрака. Когато се увери, че Ларкин все още пази от другата страна на бараката, даде уречения сигнал. Мак усили звука и напрегна слух. Изминаха секунди, след това минути. Внезапно Мак простена. Питър Марлоу се извърна и с ужас прошепна:
— Какво има?
Мак подаде глава изпод мрежата, бял като платно.
— Не бачка, момчето ми — каза той. — Не бачка. Е мамицата му!
Книга втора
Девета глава
Шест дни по-късно Макс приклещи един плъх в ъгъла на американската барака.
— Бре, копелето! — учуди се Царя. — Никога не съм виждал такова огромно чудовище!
— Боже господи! — ахна и Питър Марлоу. — Внимавай да не ти отгризе ръката.
Всички се струпаха около плъха. Стиснал метла от бамбук, Макс тържествуваше. Текс държеше бейзболна бухалка, а Питър Марлоу — втората метла. Другите се бяха въоръжили с тояги и ножове. Само Царя бе с голи ръце, но затова пък не откъсваше поглед от плъха и бе готов всеки момент да отскочи. Когато Макс извика, Царя седеше в своя ъгъл и разговаряше с Марлоу. Като го чуха, двамата скочиха заедно с останалите американци. Беше сутрин, малко след закуска.
— Внимание! — извика Царя, предугадил, че плъхът ще се опита да избяга на свобода.
Макс замахна с всичка сила, но не улучи. Друга метла го удари отстрани и го обърна по гръб. Плъхът обаче се извъртя на мига, втурна се обратно в ъгъла и се обърна към тях, като съскаше и плюеше, оголил острите си зъби.
— Ох — въздъхна Царя, — за малко да избяга, проклетникът.
Плъхът бе космат и поне тридесет сантиметра дълъг. Опашката му се точеше още толкова зад него — дебела колкото мъжки палец в основната си и съвсем гладка. Малките му мънистени оченца се стрелкаха насам-натам и търсеха път за бягство. Козината му беше кафява и мазна. Главата завършваше с източена остра муцуна, тясна уста и големи, много големи резци. Тежеше не по-малко от килограм и в целия му вид имаше нещо злобно и особено жестоко.