— Глупости, сърната е много по-голяма — обади се Макс, който все още стискаше гърчещото се одеяло. — Навремето убих една в Алигените…
— Нямам предвид обикновените сърни. Става дума за Rusa ticus. Те са съвсем дребни, на височина стигат до двайсет сантиметра и тежат някъде около килограм. Горе-долу колкото плъхът. Тук в Малайзия ги смятат за голям деликатес. — Той се засмя. — В превод Rusa ticus означава „сърна-мишка“.
— Страшен си, приятелче! — доволно потри ръце Царя и се огледа победоносно. — Значи ще казваме, че продаваме бут от сърна-мишка. И това ще си бъде самата истина.
Всички се засмяха.
— Добре де, позабавлявахме се! Хайде сега да го убием и да вземем бутовете — не се стърпя Макс. — Всеки момент ще се измъкне, гадината му с гадина. А може и да ме ухапе!
— Единия плъх вече го имаме — продължи Царя, без да му обръща внимание. — Остава само да разберем мъжки ли е или женски. После намираме един от другия пол, слагаме ги заедно и готово, бизнесът потръгва.
— Какъв бизнес? — не разбра Текс.
— С месо, естествено — отвърна Царя и гордо огледа мъжете около себе си. — Днес, приятели, ние влизаме в скотовъдния бизнес — отваряме ферма за плъхове. С мангизите ще си купуваме пилета, а глупаците, нека нагъват Rusa ticus. Ако си държите езика зад зъбите, всичко ще бъде наред.
В бараката се възцари пълна тишина. После Текс плахо се обади:
— А къде ще сложим плъховете?
— В противовъздушното скривалище, естествено.
— Ами ако има бомбардировка? Скривалището може да ни потрябва.
— Ще заградим един ъгъл, колкото за тях. — Очите на Царя светеха: — Помислете си само, петдесетина такива гадинки за продан всяка седмица! Ами че това е златна мина. Нали ги знаете, плодят се като луди…
— На колко време точно? — попита Милър, почесвайки се разсеяно.
— Не знам. Някой знае ли? — Царя почака малко, но всички поклатиха глава. — Добре де, няма ли откъде да научим нещо за плъховете?
— Сетих се! — обади се Питър Марлоу — Ще отидем на занятията на Вексли.
— Къде?
— На занятията на Вексли. Той нали преподава ботаника, зоология и такива неща. Ще го питаме него.
Всички се спогледаха, после изведнъж избухнаха в радостни възгласи. Макс едва не изпусна беснеещото одеяло и на мига го засипа дъжд от викове: „Пази златото, левак такъв!“ — „Стискай здраво, за бога!“ — „Внимавай, Макс!“
— Не се тревожете, държа го! — успокои Макс духовете и се обърна към Питър Марлоу: — Абе офицер си, ама те бива. Значи тръгваме на училище.
— Не си познал. Ти оставаш тук — отсече Царя. — Имаш работа да вършиш.
— Каква работа?
— Ами да хванеш още един плъх. За чифтосването. Сведенията ще доставим аз и Питър. Хайде на работа!
Текс и Байрън Джоунс се заеха да подготвят скривалището. То бе точно под бараката, дълбоко един и осемдесет, широко един и двадесет и дълго девет метра.
— Идеално е! — зарадва се Текс. — Има място за хиляди от тия гадини.
Само за няколко минути пригодиха удобна врата. Текс отиде да открадне телена мрежа, а Байрън Джоунс тръгна ухилен да търси дървен материал. Спомни си, че е виждал няколко хубави дъски, които уж бяха на едни англичани, но те не ги пазеха много-много, и докато Текс се върне, рамката вече бе готова. С пирони се снабди от покрива на бараката, а чук си имаха взет „на заем“ от един разсеян механик в гаража още преди месеци, заедно с няколко гаечни ключа, отверки и куп други полезни неща.
Щом сложиха вратата, Текс повика Царя.
— Добре — каза той, като я огледа. — Много добре.
— Да си кажа право, изобщо не разбирам как действате толкова бързо! — учуди се Питър Марлоу.
— Ами щом имаш да правиш нещо, хващаш се и го правиш. Друг начин няма.
Царя прати Текс да извика Макс.
Макс пропълзя при тях под бараката и предпазливо пусна плъха в ограденото място. Щом стъпи на земята, той бясно се хвърли да търси изход, дръпна се в един ъгъл и злобно засъска насреща им.
— Бива си го юначагата! — ухили се Царя.
— Ей, знаете ли, трябва да го кръстим някак — сети се Текс.
— Няма нищо по-просто — ще го наречем Адам.
— Ами ако е женски?
— Тогава ще е Ева — отсече Царя и се измъкна изпод бараката. — Хайде, Питър, давай да тръгваме.