— Откъде знаеш?
— Проверих. В търговския флот съм се нагледал на плъхове, та поне толкова разбирам. А другият е мъжки. И това проверих.
Всички се натъпкаха долу в скривалището да гледат как Курт ще пусне Ева в клетката. Двата плъха моментално се впиха с настървение един в друг и мъжете едва се удържаха да не се развикат от радост — първото поколение бе заченато. Избраха Курт да отговаря за него и той остана много доволен. Така поне бе сигурен, че ще си получи дела. Ще се грижи за плъховете, разбира се, как няма. Храната си е храна. Щеше да оцелее, а това беше най-важното.
Единадесета глава
След двайсет и два дни Ева роди. В съседната клетка Адам се опита да прегризе телената мрежа, за да се добере до живата храна, и щеше да успее, ако Текс не бе забелязал дупката навреме. Ева кърмеше малките. Те бяха Каин и Авел, Грей, Алилуя, Бюла и Мейбъл, Джунт, Принсес и Малката Принсес, Голямата Мейбъл, Голямата Джунт и Голямата Бюла. С мъжките имена беше лесно. Но никой от американците не даваше да използуват името на приятелката му, на сестрите или пък на майка му. Дори имената на тъщите неизбежно се оказваха имена на нечия стара любов или близка роднина. Бяха спорили три дни, докато се споразумеят за Бюла и Мейбъл.
Когато малките станаха на петнадесет дни, сложиха ги в отделни клетки. Царя, Питър Марлоу, Текс и Макс решиха Ева да си почине по обяд, а после я пуснаха отново при Адам. Сложено бе началото на втората партида.
— Да знаеш, Питър — богатството ни е в кърпа вързано — доволно отбеляза Царя, докато се измъкваха през отвора в пода на бараката.
Царя бе решил да направят отвор с капак вътре в бараката, защото честите слизания долу можеха да привлекат нечие внимание. За успеха на предприятието бе жизненоважно да запазят фермата в тайна. Дори Мак и Ларкин не знаеха за съществуването й.
— Къде са другите? — попита Питър Марлоу, докато затваряше капака. Бараката беше празна. Единствено Макс лежеше на кревата си.
— Ония нещастници ги пратиха на работа, Текс е в лечебницата, а другите излязоха да видят дали могат да свият нещо отнякъде.
— То май и аз трябва да се поразтършувам наоколо. Поне ще утрепя времето.
— Аз имам нещо по-добро за тебе — каза Царя и като сниши глас, добави: — Утре вечер отиваме в селото. — После викна: — Ей, Макс, познаваш ли майор Праути, австралиеца? От единайсета барака?
— Оня дъртия ли? Естествено.
— Изобщо не е дърт. Надали има повече от четирийсет.
— За човек на моята възраст, станеш ли на четирийсет, вече си дърт като дядо господ. Имам още цели осемнайсет години, докато го стигна.
— Я го стигнеш, я не — каза Царя. — Иди при Праути. Кажи му, че аз те пращам.
— И после?
— После нищо. Просто иди и му се обади. И огледай дали Грей не се навърта наоколо, той или някой от куките му.
— Тръгвам — надигна се Макс с нежелание и ги остави насаме.
Питър Марлоу бе вперил поглед към брега на морето отвъд оградата.
— Чудех се дали не си се отказал — призна той.
— Да те взема със себе си ли?
— Да.
— Няма такова нещо. — Царя сипа кафето и му подаде една чаша. — Искаш ли да обядваш с мен?
— Не мога да разбера как го правиш, по дяволите — изсумтя Питър Марлоу. — Всички гладуват, а ти ме каниш на обед.
— Имам малко качанг иджу. — Царя отключи черния сандък, извади пакетчето дребни зелени зърна и го подаде на Питър Марлоу. — Искаш ли да го приготвиш?
Докато Питър Марлоу отиде на чешмата да го измие, Царя отвори кутия варено говеждо и внимателно изсипа съдържанието й в една чиния.
Питър Марлоу се върна. Зърната бяха идеално измити — в чистата вода не плуваха никакви шлюпки. „Добре — помисли си Царя. — Няма нужда да му повтаряш на Питър какво искаш. А и водата е точно колкото трябва — шест пъти повече от зърната.“ Той сложи алуминиевото канче на котлона и добави голяма лъжица захар и две щипки сол. После сипа и половината говеждо.
— Ти какво, да нямаш рожден ден? — попита Питър Марлоу.
— Защо?
— И иджу, и говеждо на едно ядене?
— Ти просто не знаеш как да живееш!
Ароматът на къкрещата яхния възбуди апетита на Питър Марлоу. През последните няколко седмици положението в лагера никак не беше розово. Откриването на радиото не мина безнаказано. Японският комендант на Чанги „със съжаление“ намали дажбите поради „лошата реколта“, така че скоро дори нищожните неприкосновени запаси изчезнаха. Като по чудо други наказания не последваха. Но и това бе достатъчно.