В групата на Питър Марлоу намалената дажба се отрази най-зле на Мак. Още по-страшно го засегна мълчанието на радиото в манерката.
— По дяволите! — бе изругал Мак, след като цяла седмица напразно търси повредата. — Нищо не става, момчета. Не го ли разглобя до шушка, идиотското, няма начин да разбера какво му е. Всичко изглежда съвсем наред. Без инструменти и батерия не мога, да открия повредата.
Скоро след това Ларкин успя да намери отнякъде мъничка батерия. Мак събра последни сили и отново започна да проверява частите една по една. Точно предния ден обаче, както си работеше, внезапно дъхът му секна и той потъна в маларийна кома. Питър Марлоу и Ларкин веднага го отнесоха в лечебницата. Лекарят каза, че е обикновена малария, но с далак като неговия лесно може да получи тежки усложнения.
— Какво има? — попита Царя, забелязал, че Питър внезапно се умълча.
— Мислех си за Мак.
— Какво става с него?
— Вчера го оставихме в лечебницата. Никак не е добре.
— Малария ли има?
— И да, и не.
— Какво значи пък това?
— Треската си е едно на ръка. Но това не е най-страшното. Той изпада в страхотни депресии. Безпокои се за жена си и сина си.
— На всички женени тук това им е болката.
— Да, но при Мак положението е още по-сложно — загрижено обясни Питър Марлоу. — Точно преди японците да дойдат в Сингапур, Мак качил жена си и детето на един кораб от последния конвой. После той и част от хората му тръгнали за Ява с една крайбрежна джонка. Като стигнал на острова, чуло се, че конвоят бил унищожен, а хората — избити или взети в плен. Но нищо не се знаело със сигурност — само се носели слухове. И сега той няма представа загинали ли са, живи ли са? Ако са живи — къде са? Синът му бил още бебе — едва на четири месеца.
— Е, сега е на три години и четири месеца — отсече Царя. — Правило номер две: „Не се тревожи за работи, за които не можеш да направиш нищо.“ Той извади шишенце хинин от черния сандък, отброи двадесет таблетки и ги подаде на Питър Марлоу.
— Вземи. Това ще й види сметката на маларията.
— А за теб?
— Имам достатъчно, не се безпокой.
— Не мога да разбера защо го правиш. Даваш ни храна, лекарства, а какво получаваш от нас в замяна? Нищо! Просто не те разбирам.
— Нали си ми приятел!
— И все пак неудобно ми е да приемам толкова много неща.
— Я не се занасяй. Взимай и не му мисли повече. Царя започна да сипва яденето. Седем лъжици за него, седем за Питър Марлоу. В канчето остана още около четвърт от яхнията.
Първите три лъжици изядоха бързо, за да утолят глада си, а остатъка довършиха полекичка, наслаждавайки се на превъзходния вкус.
— Искаш ли още? — попита Царя и спокойно зачака отговора. — Добре ли те познавам, Питър? Сигурен съм, че можеш да изядеш още цял тон, но няма да го направиш. Ако ще животът ти да зависи от това.
— Не, благодаря. Натъпках се до козирката. „Хубаво е да си познава човек приятелите — мислеше си Царя. — Никога не е излишно да си внимателен.“ Той си сипа още една лъжица. Не защото му се ядеше. Просто чувстваше, че трябва да го направи, заради Питър. Изяде я и сложи останалото до котлона.
— Свий ми една цигара, ако обичаш.
Царя му подаде табакерата си и стана, сипа другата половина от консервата говеждо в яхнията и я разбърка. После я раздели в две канчета, затвори ги и ги отдели настрана.
Питър Марлоу му подаде готовата цигара.
— Направи си и ти — предложи Царя.
— Благодаря.
— За бога, Питър, не чакай да те подканям. Ето, напълни си кутията.
Той взе табакерата от ръцете му и я натъпка с тютюн.
— Какво ще правиш, с „Трите царя“, щом Текс е болен — попита Питър Марлоу.
— Нищо. — Царя изпусна дима. — Там издоихме, каквото можахме. Австралийците са разбрали рецептата и ни подбиха цената.
— Лоша работа. Откъде ли са я научили?
— Нещата поначало си бяха замислени така — усмихна се Царя.
— Не те разбирам.
— Съвсем просто е — правиш удара и се измъкваш. Правиш дребни вложения за бърза печалба. Покрих си разходите още първите две седмици.
— Но нали каза, че месеци ти трябват, за да си върнеш парите?