Същата нощ Грей разбра, че Трина не е девствена. Тя естествено се държеше така, сякаш е била, и дни наред охкаше: „О, мили, толкова ме боли, потърпи малко!“, но всъщност не беше и Грей се чувстваше обиден, защото неведнъж бе намеквала, че той е първият мъж в живота й. Направи се, че не е разбрал лъжата.
За последен път бе видял Трина шест дни преди неговата част да потегли през океана. Бяха си у дома, в апартамента, той лежеше на кревата и я гледаше как се облича.
— Знаеш ли къде ви пращат? — попита тя.
— Не — отвърна Грей.
Денят бе потискащ, караницата от снощи бе потискаща. Мисълта, че отпуската му свършва днес и трябва да се разделят, го изпълваше с отчаяние.
Той се изправи, застана зад нея и плъзна ръце по стегнатата плът на гърдите й. Желаеше я.
— Престани!
— Трина, не може ли…
— Не се излагай. Знаеш, че представлението започва в осем и половина.
— Има достатъчно време…
— За бога, Робин, престани! Ще ми развалиш грима!
— По дяволите гримът ти! — повиши глас той. — Утре мен няма да ме има тук!
— Няма да ми липсваш много! Толкова си груб с мене, не ме оставяш нито миг на спокойствие.
— А ти какво искаш? Лошо ли е мъжът да желае жена си?
— Стига си викал, за бога! Ще ни чуят съседите.
— Нека слушат, по дяволите! — кресна той и тръгна след нея, но тя тръшна вратата на банята пред лицето му.
Когато отново влезе в стаята, Трина излъчваше свежест и ухаеше на одеколон. Сложила си беше сутиен и фуста, а под фустата прозираха пликчета и чорапи с тесен корсет. Тя взе вечерната рокля и започна да я облича.
— Трина — тихо започна той.
— Не.
Доближи се до нея и почувства, че колената му омекнат.
— Извинявай, че се разкрещях.
— Няма какво да ми се умилкваш.
Той се наведе да целуне раменете й, но тя се дръпна и каза намръщено:
— Пак си пил.
Изведнъж гневът му преля в ярост.
— Изпил съм само една чашка, да те вземат дяволите! — изкрещя той.
Извъртя я към себе си, разкъса роклята, смъкна сутиена и я хвърли на леглото. После бясно задърпа дрехите й, докато я съблече съвсем гола, и само разкъсаните чорапи останаха да висят около глезените й. През цялото време тя лежеше, без да помръдне и го гледаше право в очите.
— О, боже мой, Трина, обичам те — изпъшка той безпомощно и се отдръпна, отвратен от себе си за това, което бе направил, и за онова, което едва не направи.
Трина стана и събра разкъсаните дрехи. Сякаш насън той я видя как сяда пак пред огледалото и започва да си оправя грима, тананикайки си все една и съща песен, отново и отново.
После той затръшва вратата и се прибра в частта си, а на другия ден се опита да й се обади по телефона. Никой не отговори. Твърде късно бе да се върне в Лондон, макар че отчаяно се моли да го пуснат. Частта се придвижи към Гринък, за да се подготви за отплуване, и всеки ден, всяка минута от всеки ден той я търсеше по телефона, но никой не отговаряше. Не получи отговор и на отчаяните си телеграми. Сетне нощта погълна крайбрежните скали на Шотландия и в целия свят останаха само корабът и морето. И сълзите.
Грей потръпна под малайското слънце. Петнадесет хиляди километра далеч от нея. „Не е виновна тя — мислеше си той, прималял от отвращение към себе си. — Не, аз съм виновен. Много бях настойчив. Сигурно не съм наред. Трябва да ида на лекар. Сигурно ми се иска повече, отколкото е нормално. Вината е в мен, изцяло в мен. О, Трина, любов моя!“
— Добре ли сте, Грей? — попита подполковник Джоунс.
— О, да, сър, благодаря! — Грей се окопити и откри, че се е облегнал на стената на склада. — Просто лека треска.
— Не изглеждате никак добре. Поседнете малко.
— Нищо ми няма, благодаря ви. Ще… ще пийна само малко вода.
Отиде до чешмата, свали си ризата и пъхна глава под струята. „Идиот с идиот — ругаеше се той наум, — я се вземи в ръце!“ Но мислите му неотменно се връщаха към Трина. „Довечера, довечера ще се отдам на спомена за нея — обеща си Грей. — Довечера, и утре вечер, и вдругиден. По дяволите този живот без храна, без надежда. Искам да умра. Просто искам да умра!“ Изведнъж забеляза, че нагоре по хълма, право срещу него идва Питър Марлоу. В ръцете си държеше американско войнишко канче и го крепеше най-грижливо. „Я да видим защо?“