В сянката на една барака забеляза Царя, който разговаряше с друг, по-тъмен силует. Главите им бяха доближени, гласовете — недоловими. Двамата изглеждаха толкова погълнати от заниманието си, че той реши да ги подмине и тръгна нагоре по стъпалата на американската барака, пресичайки снопа светлина отпред.
— Питър — провикна се Царя.
Питър Марлоу спря.
— Ей, сега идвам! — Царя се обърна към другата фигура: — Най-добре изчакайте тук, майоре. Щом пристигне, ще ви дам сигнал.
— Благодаря — отвърна дребничкият мъж с дрезгав от притеснение глас.
— Вземете си малко тютюн — предложи Царя и поканата му бе приета с жадна готовност.
Майор Праути се дръпна още по-навътре в сянката, но не свали очи от Царя, докато той прекосяваше пространството пред бараката.
— Липсваше ми, приятелче — каза Царя на Питър Марлоу и го потупа дружески. — Как е Мак?
— Добре е, благодаря. — На Питър Марлоу му се искаше да се отмести от светлината. „По дяволите — изруга той наум, — докъде стигнах — срамувам се да ме видят с човека, който ми е приятел. Отвратително. Ужасно отвратително.“ Но не можа да се отърси от чувството, че погледът на майора го следи, нито да скрие трепването си, когато Царя го подкани: „Влез, няма да се бавя много. Чака ни доста работа.“
Грей мина край тайника за всеки случай, да не би да има съобщение за него в консервената кутия. И съобщение наистина имаше: Часовникът на майор Праути. Тая нощ. Той и Марлоу.
Грей хвърли консервата обратно в канавката също тъй небрежно, както я беше взел. После се протегна, стана и бавно се отправи към шестнадесета барака. През цялото време обаче мозъкът му работеше с бързината на мълния.
„Марлоу и Царя. Сигурно ще използуват «кабинета» зад американската барака. Праути. Кой точно? Майор! Не е ли онзи от артилерията? Или австралиецът? Хайде, глупако — ядоса се Грей на себе си, — къде ти е умът. Нали толкова се гордееш, че паметта никога не ти изневерява! А, да! Оня от единадесета барака. Нисичък австралиец. Сапьор. Дали е от хората на Ларкин? Не, доколкото си спомням. Австралиец. Тогава защо не се обърне към техния черноборсаджия Тимсън Дребния? Защо чрез Царя? Може би сделката е твърде голяма за Тимсън. Или пък часовникът е краден? Да, сигурно е така. Затова Праути не използва австралийските канали. Сигурно е така!“ Грей погледна колко е часът. Направи го по навик, макар че от три години вече нямаше часовник, макар че отлично знаеше колко е часът, колко е напреднала нощта. Като всички останали пленници, той се ориентираше във времето добре, достатъчно добре. Тук, така или иначе, времето не бе от голямо значение.
„Много е рано още — помисли си Грей. — До смяната на часовите има почти цял час. А като се сменят, от бараката ще видя предишният постови да се прибира по пътеката през лагера към караулното. Човекът, когото трябва да следя, е от новата смяна. Кой ли е? Има ли някакво значение? Скоро ще стане ясно. Сега най-добре е да стоя настрана и да си отварям очите, а когато му дойде времето, потеглям. Съвсем спокойно. Просто учтиво влизам и ги прекъсвам. Достатъчно е да видя часовия с Царя и Марлоу. Или не, по-добре да ги спипам, като си предават парите. А най-добре, когато Царя дава парите на Праути. После ще докладвам на полковник Смедли-Тейлър: «Снощи бях свидетел как се извърши плащане в брой.» Не, ще кажа просто: «Видях американския ефрейтор и лейтенант Марлоу от шестнайсета барака с един корейски часови. Имам основание да смятам, че майор Праути от инженерните войски също е замесен и е набавил часовник за продан.» Това ще бъде достатъчно — разсъждаваше той доволно. — Разпоредбите са ясни и недвусмислени: «Забранява се търговията с охраната!» Хванати на местопрестъплението. Значи военен съд.