Питър Марлоу си спомни как носеше дюшека под нажеженото небе на Бандунг, по улиците, пълни с безмълвно крещящи хора в многоцветни дрехи, как после хвърли дюшека, защото тежеше като олово, как падна, но се надигна и тръгна отново напред. После се отвориха вратите на затвора. И пак се затръшнаха. В двора имаше достатъчно място за да легне човек. Но него и неколцина други мъже отделиха в килии. От стената висяха вериги, а в земята бе издълбана малка дупка, която служеше за тоалетна, и наоколо и се виждаха изсъхнали изпражнения. Вмирисана слама покриваше пода.
В съседната килия лежеше един луд яванец, който бе убил три жени и две деца, преди холандците да успеят да го хванат. Но вече не холандците управляваха затвора. Те също бяха затворници. По цели дни и нощи лудият размахваше веригите си и крещеше.
Под вратата на Питър Марлоу имаше малък процеп. Той лежеше на сламата и гледаше краката навън, чакаше храната и слушаше как затворниците псуват и как умират, защото в затвора върлуваше холера.
Така измина цяла вечност.
После настъпи тишина и имаше чиста вода, и светът вече не надничаше през малкия процеп, а небето се разстилаше над главата му и студена вода обливаше тялото му и отмиваше мръсотията. Той отвори очи и видя едно добродушно лице, и то бе обърнато наопаки. Сетне се появи още едно лице, но двете бяха ангелски спокойни и той реши, че е умрял.
След време разбра, че това са били Мак и Ларкин. Бяха го открили в деня, когато ги местели от затвора в друг лагер. Мислели, че и той е яванец като лудия от съседната килия, който не спирал да вие и да дрънка веригите си, защото и той крещял на малайски и приличал на местните жители…
— Хайде, Питър! — повтори Юърт. — Манджата дойде!
— А, благодаря! — каза Питър Марлоу и взе канчетата си.
— Да не ти е лошо?
— Не — отвърна той и след миг добави: — Хубаво е да си жив, нали?
След закуска из лагера плъзна мълва. По случай голямата японска победа в някаква морска битка генерал Шима щял да възстанови нормалната дажба. Комендантът казал, че една американска ударна групировка била напълно разбита и настъплението на съюзниците към Филипините е спряно. В момента японските сили се подготвяли да превземат Хавайските острови.
Слухове и контра слухове. Мнения и контра мнения.
— Чиста лъжа! Пуснали са го, за да прикрият някое ново поражение.
— Не ми се вярва! Досега никога не са ни увеличавали дажбата в чест на своите поражения.
— Не говори глупости! Увеличавали ги! Просто ни връщат обратно онова, което ни се полага поначало. Не, приятелче, мене слушай! Проклетите японци пак са ги опердашили здравата. Мене слушай!
— Откъде пък си толкоз осведомен? Да нямаш радио?
— Може и да имам, но ти си последният, на когото ще кажа.
— Между другото, какво стана с Дейвън?
— Кой Дейвън?
— Оня с радиото.
— А, да, спомням си. Не го познавах. Що за човек беше?
— Най-обикновен, така разправят. Жалко, че го хванаха.
— Ех, да ми падне тоя, дето го е издал… Обзалагам се, че бил някой от авиаторите. Или някой австралиец. Тия копелета душите си продават за канче ориз!
— Какви ги плещиш, идиот такъв? Аз съм австралиец.
— Е де, не се впрягай толкоз! Просто се пошегувах!
— Да ти имам идиотските шеги!
— Ей, вие там, я по-спокойно! Ама че жега! Кой ще ми даде една цигара?
— Вземи да опънеш веднъж.
— Бре, горчи, та се не трае!
— Листата са от папая. Сам ги варих. Не е лошо, като им свикне човек.
— Охо, я гледайте!
— Къде?
— Ей, там, на пътя. Марлоу!
— Но това той ли е! Не си го представях така! Чувах, че се мъкнел с Царя.
— Нали и аз, затова ти го показвам, идиот такъв. Целият лагер знае, че са комбина, а ти питаш като че ли си паднал от Луната.
— Напълно го разбирам тоя Марлоу! И аз бих се навил. Казват, че Царя имал пари, златни пръстени и манджа за цяла армия.
— Разправят, че е педи. Марлоу му бил новото гадже.