Старейшината бе много възрастен човек, кафяв и сбръчкан като орех. И недружелюбен. Домът му, като всички явански къщи, се състоеше от една-единствена стая, разделена със сламени прегради на малки помещения. Точно по средата на стаята за ядене, разговори и размисъл стоеше порцеланова тоалетна чиния със седалка и капак. Канализация нямаше и чинията заемаше най-почетно място върху тъкан килим. Пред нея, на други килим, седеше старейшината. Очите му пронизваха.
— Какво искаш, туан? — И „туан“ прозвуча като обвинение.
— Малко вода и храна, сър и ако може, да остана тук, докато се съвзема.
— Сега ме наричаш „сър“, а допреди три дни ти и другите бели ни викахте „туземци“ и не ни зачитахте за хора.
— Никога не съм ви наричал така. Аз бях тук, за да защитавам страната ви от японците.
— Те ни освободиха от натрапниците холандци! И скоро ще освободят целия Далечен изток от белите империалисти!
— Може би. Но мисля, че ще проклинате деня, в който са дошли тук!
— Махай се от моето село! Отивай при другите империалисти! Махай се, преди да съм извикал самите японци!
— Писано е: „Ако в дома ти дойде странник и потърси гостоприемство, посрещни го по достойнство, за да намериш благоволение в очите на Аллах.“ Старейшината го бе изгледал смаяно. В сгъстяващия се здрач кожата му имаше тъмно орехов цвят. Носеше къс елек, шарен саронг и парче плат за украса на главата.
— Какво знаеш за Корана и словото на пророка?
— Да бъде вечно името му! — отвърна Питър Марлоу. — Коранът е преведен на английски. Много хора за дълги години са извършили това свято дело.
Той се бореше за живота си. Знаеше, че ако остане в селцето, може би ще успее да намери лодка и да стигне до Австралия. Никога не беше управлявал лодка, но си струваше да опита. Пленничеството означаваше сигурна смърт.
— Правоверен ли си? — попита изуменият старец. Питър Марлоу се поколеба какво да отговори. Лесно можеше да се престори, че е мохамеданин. Част от обучението му включваше запознаване със свещената книга на исляма. Офицерите на негово величество често пъти служат в най-далечни земи и затова потомствените военни получават образование в много области на знанието. Сигурен бе, че ако отговори утвърдително, ще бъде спасен, защото Ява е земя на Мохамед.
— Не, не съм мюсюлманин — каза той. Силите му бяха на изчерпване. — По-точно — не зная какъв съм. Учили са ме да вярвам в бога. Баща ми все ни повтаряше, на мен и на сестрите ми, че бог има много имена. Дори християните казват, че съществува Света троица, че са различни образите господни. Без значение е как наричаме бога — Исус или Аллах, Буда, Йехова или просто Ти, защото, ако е бог, той знае, че ние сме смъртни и не можем да прозрем истината. Вярвам, че Мохамед е свят човек, пророк на бога. Мисля, че Исус също е бил свят, защото и сам Мохамед го нарича в Корана „най-невинния от пророците“. Дали Мохамед е последният пророк, не знам. Ние, човеците, не можем да бъдем сигурни за каквото и да било, свързано с бога. И все пак не вярвам, че господ е старец с дълга бяла брада, седнал на златен трон високо горе в небето. Не вярвам, както Мохамед обещава, че правоверните ще отидат в рая, където ще почиват на копринени дивани, ще пият вино и ще имат множество красиви слугини или че раят е градина, изобилстваща от зеленина, бистри потоци и плодни дръвчета. Не вярвам, че ангелите имат на гърба си крила.
Нощта заля селото. Някъде изплака бебе, но майчина милувка го приспа отново.
— Един ден ще знам със сигурност как да нарека бога. Денят, в който умра. — Тишината бе смазваща. — Мисля си: колко ще е тъжно, ако открия, че няма бог.
Старейшината му даде знак да седне.
— Можеш да останеш. Но при някои условия. Ще се закълнеш, че ще спазваш нашите закони и ще бъдеш един от нас. Ще работиш на полето и в селото като всеки мъж. Не повече и не по-малко. Ще научиш езика ни и ще говориш само на него, ще носиш нашето облекло и ще си потъмниш кожата. Ръстът ти и цветът на очите ти отдалеч ще крещят, че си чужденец, но може би цветът, дрехата и езикът ще те опазят за известно време. Може би все някак ще минеш за яванец, макар и само наполовина. Няма да докосваш нашите жени без позволение. И ще ми се подчиняваш безпрекословно.
— Съгласен съм.
— И още нещо. Опасно е да се укрива враг от японците. Искам да знаеш, че ако се наложи да избирам между теб и своите хора, ще защитя селото.