Голяма част от времето му минаваше като в мъгла и той за нищо на света не можеше да разбере защо е в този лагер, защо не си е в банката при своите подредени ясни цифри. Но в едно отношение в Чанги нямаше равен на него — успяваше да раздели какво да е количество ориз на абсолютно равни части. До последното зърно.
— А, Питър — каза Рейлинс, докато му сипваше дажбата, — ти познаваше Чарлс, нали?
— Да, да, много свястно момче.
Питър Марлоу не го познаваше. Никой не го познаваше.
— Как мислиш, дали е успял да си прибере вътрешностите? — попита Рейлинс.
— О, да. Разбира се.
Питър Марлоу се отдалечи с канче в ръка, а Рейлинс се обърна към следващия:
— А, отец Гроувър! Ама че горещина е днес! Вие познавахте Чарлс, нали?
— Да — отвърна отецът, без да откъсва поглед от ориза. — Сигурен съм, че е успял, Рейлинс.
— Виж, това е добре. Радвам се да го чуя. Много е неприятно да ти излязат вътрешностите, просто ей така, изведнъж.
Умът му се зарея и го отнесе в прохладната, тъй прохладна банка. Довечера, като си тръгне, жена му ще го посрещне в спретнатата им малка къща до хиподрума. „Чакай да видя сега… Какво ще имаме за вечеря? А, да, агнешко. Мм, агнешко! И хубава студена бира. После ще си поиграя с Пенелопи, а жената ще си седи на верандата и ще шие.“
— А, здрасти — рече той радостно, когато забеляза Юърт. — Заповядай днес на вечеря у нас, момчето ми. Доведи и половинката, ако искаш.
Юърт промърмори нещо през зъби, взе си ориза и яхнията и бързо се дръпна настрани.
— Спокойно, Юърт — приближи до него Питър Марлоу.
— Я да те видя тук на мое място! Знаеш ли какво ми става? Ще го убия някой ден, ей богу!
— Не се нервирай.
— Как не се нервирай! Та те са мъртви. И жена му, и детето са мъртви. Видях ги с очите си. А моята жена и двете ми деца? Те къде са, а? Къде са? И те ли са мъртви? Толкова време мина, сигурно са мъртви. Разбираш ли, мъртви!
— В лагера за цивилни са ги…
— Откъде си толкова сигурен, по дяволите? Не можеш да знаеш със сигурност, и аз не знам, а лагерът е само на десетина километра оттук. Мъртви са! О, боже мой!
Юърт седна на земята и се разплака, а оризът и яхнията му се разсипаха. Питър Марлоу събра ориза и листата, които плуваха в яхнията, и ги сипа обратно в канчето.
— Следващата седмица ще получиш писмо. А може и да ти разрешат да ги посетиш. Комендантът на лагера непрекъснато иска списъци на жените и децата на пленниците. Не се безпокой, цялото ти семейство е живо и здраво.
Хлипайки, Юърт започна да яде ориза си. Питър Марлоу го остави, взе си храната и се отправи към Ларкин.
— Здрасти, друже — посрещна го полковникът весело. — Беше ли при Мак?
— Да. Добре изглежда. Дори се впрегна, че съм му викал „старче“.
— Отърва кожата значи. — Ларкин се пресегна под леглото и извади едно канче. — Имам изненада за теб!
Отвори канчето и му показа малко парче кафява пихтиеста маса.
— Господи боже мой! Блачанг! Откъде го намери!
— Свих го, разбира се.
— Ти си гений, полковник. Странно как не го подуших. — Питър Марлоу се пресегна и си взе малко. — Ще ни стигне за няколко седмици.
Блачангът бе местен деликатес и се приготвяше лесно. В подходящо време отиваш на брега и събираш с мрежа хилядите дребни морски обитатели на крайбрежните води. Заравяш ги в застлана с водорасли яма, после ги покриваш пак с водорасли и забравяш за съществуването им. Когато след два месеца разровиш ямата, животинчетата са се разплули на воняща каша, от която можеш да получиш удар и обонянието ти излиза от строя поне за седмица. Навеждаш се и без да си поемаш дъх, изгребваш кашата. След това я изпържваш, но гледаш на всяка цена да стоиш откъм вятъра, тъй като иначе рискуваш да се задушиш. Щом изстине, оформяш я на блокчета и я продаваш на баснословна цена. Преди войната по десет цента кубчето, сега — може би десет долара за бучица. Защо е деликатес ли? Защото това е чист протеин. А и най-мъничкото късче дава аромат на цяло канче ориз. Разбира се, от него лесно се хваща дизентерия, но ако е отлежал добре и ако е приготвен по правилата, а мухите още не са го оплюли, тогава всичко е наред.