Царя бе помолил Касе да го свърже с партизаните, действащи из Джохор, и този човек идваше като техен представител. Повечето от тях бяха обикновени бандити, които сега се биеха с японците.
— Табе. Говориш ли английски? — попита Царя и направи опит да се усмихне. Този китаец никак не му харесваше.
— Защо искаш говори с нас?
— Искам да видя дали не може да сключим една сделка.
Китаецът хвърли мазна усмивка към Касе. Тя потръпна.
— Излез, Касе — рече Царя.
Тя безшумно се провря през мънистената завеса и отиде в задната част на къщата. Китаецът я проследи с поглед.
— Ти щастлив — рече той на Царя. — Много щастлив. Тая жена може прави щастлив двама, трима вечер. Не?
— Искаш ли да правим сделка? Да или не?
— Внимавай, бели човек. Аз може кажа на японец за теб. Може кажа село крие бели пленници. Тогава те убива село.
— Така и ти ще свършиш в гроба.
Китаецът изсумтя, после клекна на пода и заплашително премести мачетето, за да му е подръка.
— Мога вземе жена сега.
„О, боже — помисли си Царя, — тоя път май сгреших.“ — Искам да ви предложа нещо, на теб и на твоите хора. Ако войната внезапно свърши или пък на японците им хрумне да си разчистят сметките с нас, пленниците, искам да ни дойдете на помощ. Измъкна ли се, плащам две хиляди щатски долара.
— Как разбере японци убиват пленници?
— Ще разберете. Вас ви бива за тия работи.
— Как разбере ти платиш?
— Ще плати американското правителство. За това има специални награди.
— Две хиляди! Mahlu! Искаме, имаме две хиляди. Убиваме банка. Лесно.
Царя изигра коза си.
— Моят командир ме е упълномощил да ви гарантирам по две хиляди на човек за всеки спасен американец. Ако почне пукотевицата.
— Не разбира.
— Ако японците се опитат да ни изтрепят, да ни убият. Съюзниците пристигнат ли тука, японците ще се разбеснеят. А дебаркират ли в Япония, тогава ония ще почнат да си отмъщават на нас. Затова искам да се навъртате наоколо и да ни помогнете да се измъкнем.
— Колко хора?
— Трийсет.
— Много.
— Колко можете?
— Десет. Но цена пет хиляди.
— Много е.
Китаецът сви рамене.
— Добре. Съгласен съм. Знаете ли лагера?
— Знаем — оголи зъби в крива усмивка китаецът.
— Нашата барака е в източния край. Една от малките. Ако се наложи да изчезваме, ще минем там през телта. Вие трябва да сте в джунглата, за да ни прикривате. Как ще разберем дали сте на позиция?
Китаецът отново сви рамене.
— Ако не, все едно умирате.
— Можете ли да дадете поне сигнал?
— Не сигнал.
„Това е лудост — каза си Царя. — Не е ясно кога ще се наложи да изчезваме и ако стане изведнъж, няма как да съобщим на партизаните навреме. Те я са там, я не са. Но като си правят сметката, че ще получат по пет бона за всеки спасен, сигурно ще си отварят очите на четири.“
— Ще хвърляте ли по едно око на лагера?
— Може командир каже да, може не.
— Кой ви е командир?
Китаецът сви рамене и зачовърка зъбите си.
— Тогава съгласни ли сте?
— Може би. — Очите му гледаха враждебно. — Свърши?
— Да. — Царя протегна ръка. — И благодаря.
Китаецът изгледа ръката му, усмихна се презрително и се отправи към вратата.
— Помни. Десет само. Други убити! И си излезе.
„Е, струва си да се опита — реши Царя. — Не може да не им трябват пари на тия копелета. А чичо Сам ще даде мангизите. Иначе защо плащаме данъци?“
— Туан, аз не харесва това — мрачно каза Касе, като се върна.
— Трябва да поема тоя риск. Ако започнат да ни избиват внезапно, може би все пак ще успеем да се измъкнем. — Той й намигна. — Струва си да се опита. Така и така ще се мре, по дяволите! Може пък да отървем кожите.
— Защо не правиш сделка за тебе сам? Защо не отиваш с него сега и не бягаш от лагер?
— Спокойно. Първо, в лагера съм на по-сигурно, отколкото при партизаните. Няма смисъл да им се доверявам, освен в краен случай. Второ, за един човек те няма да се трепят. Затова казах, че искам да спася трийсет. Но те можели да гарантират само за десет.