— Стисни — протегна ръка Царя. — И ти извинявай, че избухнах. Но друг път ми казвай, преди да правиш нещо такова.
Питър Марлоу му стисна ръката.
— Давам ти дума.
— Добре. Вярвам ти — каза Царя и си помисли: „Слава богу, и тоя път закрепихме положението.“ — Та за какъв кондензатор разправяше?
Питър Марлоу му обясни за трите манерки.
— Значи на Мак му трябва само това?
— Каза, че така му се струва.
— А знаеш ли на мен какво ми се струва? Струва ми се, че е най-добре да вземем само кондензатора и да зарежеш радиото. Ще го заровим тука някъде. Нищо няма да му стане. После, ако вашето не проработи, винаги можем да дойдем и да го приберем. Мак лесно ще сложи обратно кондензатора. Иначе къде ще го скриеш това радио в лагера. Да не говорим, че все ще ти се иска да го врътнеш и да слушаш, не е ли така?
— Да. — Питър Марлоу го изгледа изпитателно. — Ще дойдеш ли с мен да го вземем?
— Разбира се.
— А ти? — Ако… по някаква причина аз не мога да дойда, ти ще го вземеш ли сам? Ако Мак или Ларкин те помолят?
Царя помисли малко.
— Разбира се.
— Даваш ли дума?
— Да. — Царя леко се подсмихва. — Ти май доста държиш на тая работа с мъжката дума, а, Питър?
— Че как иначе можеш да прецениш един истински приятел?
Отне му само миг, за да скъса двете жички, свързващи кондензатора с останалите части на приемника. Още минута и радиото бе увито в платното, а в земята бе изкопана малка дупка. Сложиха на дъното плосък камък, после покриха плътно радиото с шума, заравниха пак пръстта и примъкнаха отгоре един пън. За две седмици влагата на този гроб щеше да го довърши, но две седмици бе предостатъчен срок, за да се върнат и да го приберат, ако манерките не проработят.
Питър Марлоу изтри потта си. Внезапно ги бе заляла вълна топъл въздух и острият мирис на пот подлудяваше облаците насекоми, които ги връхлитаха.
— Дяволски гадини! — Той нервно вдигна поглед към нощното небе, за да се ориентира колко е часът. — Мислиш ли, че е време да тръгваме вече?
— Рано е още. Само четири и петнайсет. За нас е най-добре да се вмъкнем точно призори. Да изчакаме още десетина минути, а после ще заемем позиция и ще имаме достатъчно време. — Царя се ухили. — Когато за пръв път се чупих през телта, и на мен ми се беше свила душата. На връщане трябваше да чакам при оградата половин час и повече. Сто пъти се препотих! — Той замахна с ръка: — Мръсни гадини!
Поседяха така, заслушани в неспирния живот на джунглата. Няколко светулки открояваха бледи петна в малките канавки, издълбани от дъждовете покрай пътеката.
— Съвсем като Бродуей нощем — рече Царя.
— Гледах един филм веднъж — „Таймс Скуеър“. Някаква вестникарска измислица. Чакай да се сетя… Май беше на Кагни.
— Не си го спомням. Но Бродуей човек трябва да го види на живо. И после нощем е като бял ден. Навсякъде блестят грамадни неонови реклами и светлини.
— Ти там ли си живял? В Ню Йорк?
— Не, само съм минавал няколко пъти. Къде ли не съм обикалял.
— Къде живееш?
Царя сви рамене.
— Баща ми не се заседява много-много на едно място.
— Какво работи?
— Труден въпрос. По малко от всичко. Повечето време пие.
— Сигурно никак не ти е лесно.
— Не е лесно за едно хлапе.
— Имаш ли други роднини?
— Майка ми умря, когато бях на три години. Братя и сестри нямам. Баща ми ме отгледа. Той не е стока, ама ме научи много неща за живота. Първо: бедността е порок. Второ: парите са всичко. Трето: няма значение как ще ги печелиш, стига да ги имаш.
— Знаеш ли, никога не съм се замислял кой знае колко за парите. Предполагам, че като си военен… тъй де, винаги получаваш заплата, закрепяш някак положението, така че парите не са ти основният проблем.
— Колко получава баща ти?
— Не знам точно. Предполагам някъде около шестстотин лири на година.
— Сериозно? Та това са само две хиляди и четиристотин долара. Че то аз като ефрейтор получавам хиляда и триста. Да пукна, ако тръгна да работя за толкова малко пари.
— Може би в Щатите е различно. Но в Англия с такава заплата се живее доста сносно. Е, колата ни е малко стара, но това не е чак толкова важно. Пък и като се пенсионираш, получаваш пенсия.
— Колко?
— Приблизително половин заплата.
— За мен това е нищо. Не мога да разбера, защо изобщо хората стават военни? Сигурно защото за нищо друго не ги бива. — Царя усети как Питър Марлоу леко настръхна. — Естествено — добави бързо той, — това не се отнася за Англия, но в Щатите е така.