— Военната кариера е добра за един мъж. Имаш достатъчно пари, пътуваш по целия свят, светският живот е приличен. Освен това един офицер винаги е уважаван в обществото. — Питър Марлоу добави почти извинително: — Нали знаеш, разни там традиции и други подобни.
— Ще останеш ли на служба след войната?
— Разбира се.
— На мен това ми се струва твърде лесно — рече Царя, като си чоплеше зъбите с някаква клечка. — Какво му е вълнуващото и какво бъдеще има в това да изпълняваш заповедите на тоя или оня идиот. На мен поне така ми се струва. Пък и, дявол го взел, парите са страшно малко. Не, Пит, ти трябва да дойдеш в Щатите. Там всеки отговаря сам за себе си. Избираш си някаква търговийка и въртиш, сучеш, гледаш да си по-добър от другите. Виж, това вече е наистина вълнуващо.
— Не е за мен работа. Аз пари не мога да правя. Много по-добре се чувствам, като върша онова, за което съм роден.
— Глупости! Само защото баща ти е военен…
— Не само заради баща ми. От хиляда седемстотин и двайсета година насам. Предава се от баща на син. Това е твърде силна традиция, за да я наруши човек.
— Доста време е! — изненада се Царя, после добави: — Аз знам само за баща ми и за неговия баща. А преди тях — нищо. Предполага се, че сме дошли от стария континент през осемдесетте години.
— От Англия ли?
— Ами, не. От Германия, струва ми се. Или от Средна Европа. Няма значение! Аз съм американец и това е важното.
— Мъжете от рода Марлоу винаги са били военни!
— Ами, само от теб зависи. Виж какво стана, откак се запознахме например. Сега те бият паричките, понеже си използваш ума. Ако поискаш, може да станеш голям бизнесмен. Езика на жълтите го говориш, нали? Аз имам нужда от твоя ум и ти плащам. Не се впрягай — по американски е така. За ум се плаща. То няма нищо общо с това, че сме приятели. Нищо общо. Ако не ти плащах, щях да съм подлец.
— Не е така. Не е нужно да ти плащат, за да помогнеш на някого.
— Много неща имаш да учиш ти още, много. Ще ми се да те взема аз тебе в Щатите и да ти отворя очите. С твоето английско произношение ще им прибереш акъла на мацките. Направо ще изпопадат. Ще те сложим да продаваш дамско бельо.
— Не се излагай! — Питър се засмя заедно с него, но в смеха му имаше и лек ужас. — Все едно да искаш от мен да полетя.
— Ами че ти можеш да летиш.
— Искам да кажа — без самолет.
— Разбира се. Шегувам се. — Царя погледна часовника си. — Бавно върви времето, като чакаш.
— Понякога си мисля, че никога няма да се измъкнем от тоя скапан лагер.
— А, няма да чакаме дълго. Пък и дълго да е, какво ни пука. Ние нашата я опекохме. Това е важното. — Царя погледна пак часовника си. — Дай да се местим вече.
— Какво?
— Да тръгваме.
— Аа! — Питър Марлоу стана и рече засмян: — Впрягай, Макдъф?
— А?
— Така се казва. Все едно „да се местим“.
Щастливи, че отново са приятели, те поеха през джунглата.
Не беше трудно да прекосят пътя. Сега, след като излязоха от района на подвижния патрул, двамата свиха по една пряка пътека и се озоваха на четвърт миля от оградата. Царя водеше, спокоен и уверен. Единствено облаците светулки и комари правеха придвижването им неприятно.
— Уф, ужасни насекоми.
— Да, бе. Ако можех, всичките щях да ги очистя — отвърна шепнешком Питър Марлоу.
Изведнъж зърнаха насочения към тях щик и се заковаха на място. Японецът седеше, облегнат на едно дърво. Очите му бяха вперени в тях, а лицето му бе разтегнато в страховита усмивка. Пушката стоеше опряна на коленете му.
И двамата си помислиха едно и също. „О, боже! Утръм Роуд! Отидох си. Трябва да го убия!“ Царя реагира пръв. Той се хвърли върху часовоя, сграбчи пушката и се претърколи настрани, после бързо се изправи, готов да стовари приклада върху главата му. Питър Марлоу посегна да впие пръсти в гърлото на часовия. Но изведнъж някакво шесто чувство се задействува в него, протегнатите му ръце се плъзнаха покрай японеца и той се блъсна в дървото.
— Не го докосвай! — извика Питър Марлоу, скочи на крака, сграбчи Царя и го дръпна настрана.
Часовият не помръдна. Зловещата усмивка не слизаше от лицето му.