Смрадта беше отвратително, но реколтата — богата. Не след дълго съдът се напълни. Най-дребната хлебарка бе поне четири сантиметра дълга. Ларкин захлупи варела и двамата се запътиха към болницата.
— Не е това представата ми за силна храна, но какво да се прави — рече Питър Марлоу.
— Наистина ли си ги ял на Ява, Питър?
— Естествено. Ти също. Само че тук, в Чанги.
— Какво? — едва не изпусна варела Ларкин.
— Нима смяташ, че ще разкрия на докторите такъв деликатес и източник на белтъчини, а за нас няма да помисля?
— Но нали се споразумяхме! — викна Ларкин. — Нали се уговорихме, ние тримата, че никой няма да готви гнусотии, без да пита другите.
— Аз казах на Мак и той се съгласи.
— Но аз не съм, по дяволите!
— Хайде, хайде, полковник! Не стига, че ги събирахме и ги готвехме тайно, а после те слушахме да хвалиш манджите, ами сега се оплакваш. Да не мислиш, че ние не сме гнусливи.
— Може, но следващият път искам да знам. И това е заповед, по дяволите!
— Слушам, сър! — захили се Питър Марлоу.
Отнесоха варела в кухнята на лечебницата — специалната малка кухничка, където готвеха за безнадеждно болните. Като се върнаха в бараката, Мак вече бе там. Кожата му имаше сиво жълт цвят, очите му бяха червени, ръцете му трепереха, но треската бе преминала. Той дори намери сили да им се усмихне.
— Радвам се, че се върна, друже — рече Ларкин и седна.
— И аз.
Питър Марлоу разсеяно извади малкото парцалче.
— А, между другото, това може да ти послужи за нещо — подметна той с нарочна небрежност.
Мак разви парцалчето без особен интерес.
— Боже господи! — извика Ларкин.
— Дяволите да те вземат, Питър! — ръцете на Мак се разтрепериха. — Какво искаш, да получа инфаркт ли?
Силно развеселен от вълнението на Мак, Питър Марлоу направи усилие и каза с безизразен глас:
— Не разбирам какво толкова се палите за тая дреболия.
После не можа да сдържи повече усмивката си и засия целият.
— Престани с идиотската си английска скромност! — Ларкин се опитваше да изглежда ядосан, но и той сияеше. — Откъде го докопа, друже?
Питър Марлоу сви рамене.
— Глупав въпрос.
— Извинявай, друже — досети се Ларкин.
Питър Марлоу не се съмняваше, че втори път няма да го питат за това. Много по-добре беше да не научават за селцето.
Денят вече си отиваше.
Ларкин пазеше. Питър Марлоу също. Скрит под мрежата против комари, Мак свърза кондензатора. После, изгарящ от нетърпение, напъха изводите в електрическия проводник и взе мъничката слушалка. Мина цяла вечност. Под мрежата бе страшно задушно — бетонните стени и бетонният под все още задържаха топлината на изчезващото слънце. Някъде наблизо яростно бръмчеше комар. Мак изруга, но не се опита да го убие, защото внезапно в слушалката нещо изпращя. Напрегнатите му, мокри от потта пръсти изпуснаха отверката. Избърса ги, внимателно напипа винтчето за настройване на станциите и започна леко, съвсем лекичко да го върти. Пращене. Само пращене. Изведнъж чу музиката: изпълнение на Глен Милър. След малко музиката спря и говорителят съобщи:
— Вие слушате радио Калкута. Продължаваме концерта на Глен Милър с мелодията „Лунна серенада“.
През отворената врата Мак виждаше Ларкин, приседнал в сенките, а по пътеката между двата реда бетонни постройки крачеха лагерници. Идеше му да изскочи навън и се разкрещи: „Елате да чуете новините! Току-що хванах Калкута!“ Послуша още малко, после разглоби радиото, грижливо прибра манерките в сиво-зелените калъфи и небрежно ги метна на леглото. Новините бяха в десет и за да пести време, вместо в третата манерка, той пъхна проводника и слушалката под дюшека.
Толкова дълго бе стоял под мрежата, че гърбът му се бе схванал и докато ставаше, той изохка — Ларкин хвърли поглед назад.
— Какво има, друже? Не можеш ли да заспиш?
— Не, момчето ми — отвърна Мак и клекна до него.
— Карай полекичка, едва що излезе от болницата. Нямаше нужда да пита дали радиото е проработило.
Очите на Мак блестяха от възбуда. Ларкин го потупа закачливо.
— Виждам, че вече си съвсем наред, старче.
— Къде е Питър? — попита Мак, макар да знаеше, че той пази някъде около душовете.
— Ей, го там. Погледни го само как си седи и блее, глупакът.