— Хей, mahlu sans — провикна се Мак.
Питър Марлоу отдавна бе разбрал, че Мак е свършил, но чак сега стана, отиде при тях и отвърна „Mahlu senderis“, което означаваше „Върви по дяволите“. На него също нямаше нужда да му се казва за радиото.
— Да изиграем един бридж, а? — предложи Мак.
— Кой ще е четвърти?
— Хей, Гейвин, искаш ли да направим едно каре? Майор Гейвин Рос смъкна нозе от сгъваемия стол и подпрян на патериците си, се домъкна при тях. Зарадва се на поканата — нощите винаги му тежаха най-много. „Толкова идиотско нещо е това парализата. Бил си някога мъж, а сега си нищо. Имаш крака, а не ти вършат работа и си прикован към инвалидната количка за цял живот.“ Точно преди да падне Сингапур, малко късче шрапнел го удари в главата. „Няма страшно — бяха казали лекарите. — Ще го извадим веднага щом можем да ви изпратим в добра болница с хубава апаратура. Време има достатъчно.“ Но добра болница с хубава апаратура така и не се намери и времето изтече.
— Оох — изпъшка от болка той и се помъчи да седне на циментовия под.
Мак намери една възглавница и му я подхвърли.
— Дръж, старче!
Докато той се настаняваше, Питър Марлоу отиде да вземе картите, а Ларкин разчисти пространството помежду им. Гейвин вдигна левия си крак и го сви, като преди това откачи телената пружина, привързана с единия край за върха на обувката, а с другия — за бинта точно под коляното. После премести и десния си крак, също напълно парализиран, и се облегна на възглавницата до стената.
— Така по бива — рече той и с бързи, нервни движения поглади мустака си ала кайзер Вилхелм.
— Как е главоболието? — по навик попита Ларкин.
— Можеше да е и по-зле, момчето ми — пак по навик отвърна Гейвин. — С теб ли играя?
— Не, с Питър.
— А, той все ми цака асата.
— Само веднъж го цаках — протестира Питър Марлоу.
— Да, веднъж на вечер — засмя се Мак и започна да раздава.
— Mahlu.
— Две пики — смело обяви Ларкин.
Анонсът продължи бурно и разпалено.
Късно същата нощ Ларкин почука на вратата на една от бетонните постройки.
— Да? — обади се Смедли-Тейлър и впи очи в тъмнината.
— Извинявайте, че ви безпокоя, сър.
— А, здравейте, Ларкин. Нещо лошо ли се е случило?
Винаги се случваше нещо лошо. „Какво има пак?“ — чудеше се той, докато се измъкваше от леглото.
— Не, сър. — Ларкин старателно се огледа дали няма някой наблизо. После каза тихо, но отчетливо: — Руснаците са на седемдесет километра от Берлин. Манила е освободена. Янките са дебаркирали на Корегидор и на Иво Джима.
— Сигурен ли сте?
— Да, сър.
— Кой… — Смедли-Тейлър замълча. — Не, не искам да знам нищо. Седнете, полковник — тихо рече той. — Абсолютно ли сте сигурен?
— Да, сър.
— Мога да ти кажа само едно — рече старецът с мрачен шепот, — не съм в състояние да помогна с нищо, ако ви хванат с…, ако ви хванат. — Дори не искаше да произнесе думата „радио“. — Не желая да знам нищо повече. — Сянка от усмивка прекоси каменното му лице и го смекчи. — Само ви моля да го пазите като очите си и да ми съобщавате незабавно, щом научите нещо.
— Разбира се, сър. Ние смятаме…
— Нищо не желая да знам. Само новините — Смедли-Тейлър тъжно го потупа по рамото. — Съжалявам.
— Така е по-добре, сър.
Ларкин бе доволен, че полковникът не поиска да узнае плана им. Бяха решили всеки да предава вестите само на двама души: Ларкин — на Смедли-Тейлър и на Гейвин Рос, Мак — на майор Тули и на лейтенант Бозли — и двамата негови близки приятели, а Питър на Царя и отец Доновън, католическия свещеник. Те на свой ред щяха да ги споделят с други двама, на които могат да се доверят, и така нататък. Добър план, мислеше си Ларкин. Правилно постъпи Питър, като не ни каза откъде е кондензаторът. Бива си го това момче.
Късно през нощта, когато Питър Марлоу се върна в бараката си от обичайното посещение при Царя, Юърт все още лежеше буден. Той промуши глава изпод мрежата и развълнувано прошепна:
— Питър, чу ли новините?
— Какви новини?
— Руснаците са на седемдесет километра от Берлин. Янките са дебаркирали на Иво Джима и на Корегидор.
Питър Марлоу усети как сърцето му се сви от ужас. „Боже господи, толкова ли бързо се разчу!“
— Слухове, Юърт, нищо повече!