— Ще те убия! И теб, и твоето мръсно животно!
Хокинс се дръпна настрана и блъсна Фостър. Полковникът се строполи на земята, а Роувър изквича от страх.
— Аз вече се извиних — задавено промълви Хокинс. — Ако имах пари, с удоволствие щях да ви дам, ако искате, и десет кокошки, но нямам! Грей — отчаяно се обърна Хокинс към него, — за бога, направи нещо!
— Какво мога да направя аз, по дяволите? — Грей бе уморен и нервиран, а го измъчваше и дизентерия. — Знаеш, че нищо не мога да направя. Ще трябва да докладвам случая. Но ако питаш мене, по-добре разкарай това куче.
— Какво искаш да кажеш?
— О, боже! — избухна Грей. — Искам да кажа да го разкараш. Убий го. Ако не можеш, накарай някой друг. Но гледай до довечера да го няма в лагера.
— Кучето си е мое. Не можеш да ми заповядваш…
— Мога и още как! — Грей млъкна за миг, докато отмине спазмът в червата му. Хокинс му беше симпатичен, винаги му е бил симпатичен, но в момента това нищо не значеше. — Знаеш наредбата. Предупредих те да го държиш на каишка и по-далеч оттук. Роувър е убил и изял една кокошка. Има свидетели.
Полковник Фостър се надигна от земята. Очите му бяха пълни с черна злоба.
— Аз ще го убия — изсъска той. — Това куче трябва аз да го убия. Око за око!
Грей застана пред Фостър, който се бе приготвил за нова атака.
— Полковник Фостър, тази случка ще бъде докладвана, където трябва. На капитан Хокинс е наредено да убие кучето.
Фостър сякаш не го чуваше.
— Искам това животно. Искам да го убия. Както то уби кокошката ми. То ми принадлежи и аз сам ще го убия. — Той тръгна напред, а по устата му все още имаше пяна. — Ще го убия, защото то погуби детето ми!
Грей го спря с ръка.
— Не! С това ще се заеме Хокинс.
— Полковник Фостър — каза отчаяно Хокинс — моля ви, моля ви, приемете извиненията ми. Пощадете кучето, това повече няма да се повтори.
— Естествено, че няма — разсмя се налудничаво полковник Фостър. — Звярът ти ще умре, и то от моята ръка.
Той се хвърли напред, но Хокинс се дръпна, а Грей го сграбчи за ръката.
— Престанете или ще ви арестувам! — изкрещя Грей. — Вие офицер ли сте или какво? Оставете Хокинс на мира и се махайте оттук.
Фостър се отскубна от Грей. После се обърна към Хокинс и просъска:
— Аз ще се разплатя с теб, убиецо. Жестоко ще се разплатя!
Той отиде до кокошарника и пропълзя вътре в къщата си, в дома, който го приютяваше, където спеше и се хранеше със своите деца — пилетата.
— Съжалявам, Хокинс — повтори още веднъж Грей, — но ще трябва да го разкараш.
— Моля те, Грей — не преставаше Хокинс, — умолявам те, отмени заповедта. Всичко съм готов да направя в замяна.
— Не мога. — Грей нямаше избор. — Знаеш, че не мога, Хокинс, приятелю. Не мога. Разкарай го. И то по-бързо.
После се обърна рязко и си тръгна.
Лицето на Хокинс бе мокро от сълзи, кучето се бе сгушило в прегръдките му. В един момент погледът на Хокинс падна върху Питър Марлоу.
— За бога, Питър, помогни ми.
— Не мога, Джони! Съжалявам, но няма как да ти помогна. Нито аз, нито пък другите.
Замаян от мъка, Хокинс огледа смълчаните мъже. Сега вече плачеше, без да крие сълзите си. Мъжете се извърнаха. Нищо не можеше да се направи. Ако виновникът беше човек, щеше да е почти същото, може би съвсем същото. Миг на страдание и после Хокинс избяга, стиснал Роувър в прегръдките си.
— Горкият човек — рече Питър Марлоу на Макс.
— Слава богу, че не е някоя от кокошките на Царя. Щеше да ми се види черен светът тогава.
Макс заключи вратичката и кимна на Питър Марлоу за сбогом. Обичаше да се грижи за кокошките. Човек все успяваше да докопа по някое яйце от време на време. А и нямаше нищо опасно — изпиваш го бързо, счупваш черупката на прах и я слагаш в храната на пилците. Чиста работа. Освен това черупките са полезни за тях. Пък и, дявол да го вземе, какво е някое и друго яйце за Царя. Щом има поне по едно на ден за него, всичко е наред. Хубаво нещо си беше да се грижи човек за кокошките, а на Макс му оставаше още цяла седмица.
По-късно същият ден, точно след обяда, Питър Марлоу си почиваше на леглото.
— Извинявайте за безпокойството, сър — каза някой съвсем наблизо.