— Не е зле, нали?
Дълго време никой не проговори.
Внезапно някой натисна дръжката на бравата и ги изтръгна от вцепенението. Царя кимна на Текс и той отключи вратата, открехна я едва-едва, после широко я разтвори. В килията влезе Бръф. Той се огледа объркан. После забеляза котлона, приближи се и надникна в тенджерата.
— Да пукна дано!
Царя се засмя.
— Имам рожден ден. Реших да те поканя на вечеря.
— Дълбоко съм трогнат! — Бръф протегна ръка на Ларкин. — Дон Бръф, полковник.
— Казвам се Грант. Познавате ли Мак и Питър?
— Разбира се. — Бръф им се усмихна и се обърна към Текс: — Здрасти, Текс!
— Здравей, Дон.
— Настанявай се, Дон — посочи Царя леглото. — После ще се захванем за работа!
Питър Марлоу отново се учуди как така американските войници и офицери си говорят на малки имена и това изглеждаше напълно в реда на нещата, без да звучи фамилиарно, нито изкуствено. Забелязал бе също, че войниците винаги се подчиняват на Бръф, макар всички да му викаха направо Дон. Странно нещо.
— Каква работа?
Царя измъкна няколко накъсани одеяла.
— Трябва да запушим вратата.
— Какво? — не повярва на ушите си Ларкин.
— Ами да. Започне ли да ври това тука, ще ни създаде големи неприятности — обясни Царя. — Представете си само като го подушат приятелчетата отвън. Направо ще ни разкъсат. Единствено тук можем да сготвим яхнията тайно. Ако запушим добре вратата, миризмата ще излиза главно през прозореца. Във всеки случай навън не можем да готвим.
— Ларкин е прав — тържествено заяви Мак, — ти си гений. Никога нямаше да се сетя за това. От днес нататък американците ми стават приятели! — засмя се той.
— Благодаря, Мак. Давайте сега да действаме.
Гостите взеха парчетата одеяло, напъхаха ги в пролуките на вратата и закриха шпионката. Като свършиха, Царя провери резултата.
— Добре — рече той. — А какво ще правим с прозореца? Всички вдигнаха очи към малкия къс зарешетено небе и Бръф предложи:
— Оставете го отворен, докато яденето заври. После ще затулим и него. Усетим ли, че не можем да траем повече, ще отворим за малко. — Той се огледа. — Ще пускаме ароматът да излиза от време на време като индианските димни сигнали.
— Има ли вятър навънка?
— Не обърнах внимание. Някой да е забелязал дали духа?
— Питър, я ме повдигни, момчето ми — рече Мак. Той бе най-дребният от присъствуващите и Питър Марлоу го качи на раменете си. Мак надникна през решетката, наплюнчи пръста си и провря ръка навън.
— Побързай, Мак! Не си от пух! — подкани го Питър.
— Пробвам за вятър, глупако!
Той отново наплюнчи пръста си и го подаде навън. Имаше толкова съсредоточен и глупав вид, че Питър Марлоу започна да се смее, после към него се присъедини и Ларкин. Двамата се запревиваха и Мак падна от раменете му, удари си крака о бетонното легло и взе да ругае яростно:
— Виж какво ми направи крака, проклетнико! — Ожуленото бе съвсем малко, но течеше струйка кръв. — Едва не си смъкнах цялата кожа, да те вземат дяволите!
— Погледни, Питър — прихна Ларкин и се хвана за корема. — Мак имал кръв. Винаги съм мислил, че в жилите му тече каучук.
— Вървете по дяволите и двамата! Mahlu! — изруга несдържано Мак, после и на него му стана смешно, скочи, хвана Питър Марлоу и Ларкин под ръка и запя:
Питър Марлоу хвана Бръф, Бръф сграбчи Текс и подлудени от песента, те се завъртяха около тенджерата и Царя, който седеше с кръстосани крака на леглото.
Мак се пусна.
— Аве, Цезар. Тези, които ще ядат, те поздравяват! Всички в хор повториха поздрава и се строполиха на пода.
— Я не ми лежи на ръката, да те вземат дяволите!
— Бръф ще ме изкормиш с тоя крак, глупако — изруга Ларкин.
— Извинявай, Грант. Ох, боже, не съм се смял така от години!
— Ей, Раджа — обади се Питър Марлоу, — трябва всички да я разбъркаме за късмет.
— Моля, заповядайте — отвърна Царя. Драго му беше да ги гледа така развеселени.
Те тържествено се подредиха един зад друг и Питър Марлоу разбърка яхнията, която вече завираше. Мак взе лъжицата, разбърка веднъж яденето и отправи една нецензурна благословия. За да не остане назад, Ларкин се изправи до тенджерата и занарежда: „Ври, ври, ври, бълбукай…“