— Ти да не си мръднал? — викна Бръф. — Как може да цитираш „Макбет“!
— Защо, какво от това?
— Носи нещастие. Все едно да счупиш огледало.
— Така ли?
— Разбира се!
— Никога не съм знаел! — намръщи се Ларкин.
— Както и да е, ти и без това го сбърка — успокои го Бръф. — То е:
— Да имаш да вземаш. Аз Шекспир го знам.
— Хващаш ли се на бас? На порция ориз?
— Внимавай, полковник — намеси се Мак с подозрение, защото добре познаваше страстта на Ларкин да се обзалага. — Никой не се хваща на бас току-тъй.
— Няма начин да не спечеля, Мак — отвърна Ларкин, но увереността на американеца никак не му харесваше. — Защо пък си толкова сигурен?
— Първо кажи приемаш ли, или не? — настоя Бръф. Ларкин размисли за миг. Обичаше да се обзалага, но порция ориз все пак бе твърде много.
— Не. На карти я залагам, но да пукна, ако я рискувам за Шекспир.
— Жалко — каза Бръф. — Добре щеше да ми дойде още една порция. „Макбет“, четвърто действие, първа картина, десети стих.
— Откъде пък го знаеш и с цифрите, по дяволите?
— Е, какво толкова — отвърна Бръф. — Следвах литература в Колумбийския университет, специалност журналистика и драматургия. Като излезем оттук, ще стана писател.
Мак се наведе и надникна в тенджерата.
— Завиждам ти, момчето ми. Направо е страхотно да си писател. Надали има нещо по-важно на света. Ако те бива, разбира се.
— Глупости, Мак — обади се Питър Марлоу. — Има хиляди други по-важни неща.
— Това само показва колко малко знаеш за живота.
— Бизнесът е много по-важен — намеси се Царя. — Без бизнеса светът ще загине. А без пари и стабилна икономика кой ще купува книги?
— Да вървят по дяволите и бизнесът, и икономиката — обади се Бръф. — Това са преходни неща. Мак е съвсем прав.
— Добре де, Мак, защо е толкова важно да си писател? — попита Питър Марлоу.
— Ами, момчето ми, първо, това е нещо, което винаги съм искал да правя, а не мога. Много пъти опитвах, но никога не успях да изкарам нещо докрай. Това е най-трудното — да го изкараш докрай. Но най-важното е, че писателите са единствените, които могат да направят нещо за тоя свят. Един бизнесмен не може…
— Глупости — обади се Царя, — ами Рокфелер? А Морган, Форд, Дюпон? И всички останали? Нали с техни дарения се поддържат сума ти институти, библиотеки, болници, че и изкуството. Без техните мангизи…
— Ами тия мангизи са спечелени за сметка на другите. — отсече Бръф.
— Голяма работа, че ще върнат някое милионче на тези, които са им ги изработили. Тия кръвопийци…
— Ти май си демократ? — разпали се Царя.
— Естествено. Я виж Рузвелт… Виж какво направи за страната! Измъкна я от блатото, докато ония проклети републиканци…
— Това са глупости и ти много добре го знаеш. Републиканците нямат нищо общо. Това си е икономически цикъл.
— Да ти умра на икономическия цикъл. Републиканците…
— Ей, момчета — кротко се обади Ларкин, — хайде да оставим политиката за след яденето, а?
— Може — мрачно се съгласи Бръф. — Но тоя тука май е паднал от небето.
— Кажи, Мак, защо е толкова важно? Пак не разбирам.
— Виж сега, писателят може да изрази на хартия една мисъл или някакво мнение и ако е добър, може да повлияе на хората дори хартията да е за клозет. В днешно време само той е способен да направи такова нещо — да промени света. Един бизнесмен не може — ако няма голяма пара. И един политик не може — ако няма голям пост или власт, фермерът, и той не може, естествено. Счетоводителят, и той, нали, Ларкин?
— Къде ти!
— Само че ти говориш за пропаганда — каза Бръф. — Аз не искам да пиша пропаганда.
— А за киното ли, Дон? — попита Царя.
— Още не са купили нищо мое. Човек, докато не продаде поне един разказ, не е писател. Но киното е адски важно. Киното е най-важното пропагандно средство на всички времена — каза той и като видя, че Царя се готви да нападне, добави: — Дявол да го вземе, какво лошо има в това, че съм демократ.