— Денят почти свърши — прошепна тя, — време е да се връщаме към бъркотията в „Магариците“.
Глава трета
Тук всички живеем в положение на превзета бедност.
Антония, дъщерята на сенатора Карин, седеше свита в ъгъла. На очите й имаше превръзка, но тя се бе научила къде е спуканата делва с вода, паницата с изсъхнал хляб и омекнали плодове, както и цукалото. Веригата й бе достатъчно дълга, за да може да се изправя и да направи няколко стъпки. Бяха завързали очите й в момента, когато я бяха заловили, и все пак тя долавяше кога влизат и излизат хора. Когато се изправи, разбра, че таванът е висок. Мястото бе студено, стените — грапави. Едно нещо ужасяваше Антония. Бе се съвзела от потреса и отчаяно си припомняше какво беше чувала за похитителите. Всички други жертви бяха останал живи и тя знаеше, че няма да я убият. Плашеше я не бъдещето, а онова, което ставаше в момента, силното подозрение, че я наблюдават съвсем отблизо. Бързо разбра, че нейните похитители притежават някакви извънредно едри и силни кучета. Когато я довлякоха тук, едното от тях я издраска, а сега тя чуваше как животните скимтят, в очакване да ги нахранят. А имаше и още нещо: един от похитителите й силно се интересуваше от нея. Понякога чуваше задъханото му дишане, а после тежката му ръка се плъзгаше под свободната туника и грубо опипваше гърдите й, след което мъжът започваше да сумти от удоволствие.
Антония се върна в ъгъла си и тихо простена. Мъжът, който я пазеше, се беше върнал. Тя чу някакъв звук и се опита да помръдне, но една космата буза одраска нейната; гласът бе дрезгав, дъхът вонеше на вино.
— Недей да викаш и да пищиш, Антония!
Тя почувства как развързват връзките на туниката и дрехата пада.
— Недей да крещиш — прошепна гласът, — или ще умреш. Дошъл съм да се позабавлявам малко. О, какви сладки гърди, зрели и пълнички! Хайде, Антония, обърни се!
Тя простена, цялата разтреперана.
— Обърни се!
Антония усети върха на кама върху гърлото си. Тя се обърна и усети как мъжът тежко се притиска към нея, как пъшка от удоволствие. Още един звук, лек стон, сякаш някой се задави, после топла течност опръска крака й отзад. Тя се извъртя, ритайки, устните й се разтвориха, за да изпищят, но не успя. Една ръка нежно я хвана за брадичката и този път гласът бе мек.
— Антония, не се плаши! Той не биваше да го прави и сега е мъртъв. Прерязах гърлото му!
Пъхнаха в ръката й парче влажен плат.
— Почисти се, Антония. Не се тревожи, твоето гърло е в безопасност, докато правиш това, което ти казваме…
Когато се върна в кръчмата „Магариците“, Клавдия се заключи в стаичката си, съблече туниката и набедрената препаска, изми се и легна гола на леглото. Чувстваше се толкова уморена и изтормозена, че не би обърнала внимание, дори половината Рим да минеше през стаята.
— Богове! — прошепна тя към тавана. — Приказките на Теодор може да те докарат до смърт! Той може да спечели венеца на победител по празнословие…
От момента, в който излязоха от храма на Хатор, до мига, в който стигнаха до врявата, която още се разнасяше край „Магариците“, актьорът беше дрънкал непрестанно. Научило за „Великото чудо“ голямо множество се тълпеше, за да види „светото тяло“, както се изразяваше гръмогласно Полибий. Нейният чичо вече припечелваше доста добре, като вземаше пари от онези, които желаеха да погледнат нетленните останки, а сетне ги канеше да опитат „чудните вина и вкусните ястия“ на заведението му. Попея, Януария, Извинявай, Океан, вестоносецът Меркурий, Стоика Симон и Сводника Петроний бяха заети в кухнята, на тезгяха и в градината. Попея със зачервено лице мърмореше как нощните стражи дошли и си тръгнали, а дланите им били хубавичко затоплени със сребро. Те обявили, че „Великото чудо“ не е резултат от убийство и следователно няма защо да се занимават с него; началникът им с охота бе приел „поканата“ на Полибий всички да се върнат в къщата след заник слънце за „пищно пиршество“ и по бокал най-отбрано фалернско вино. Аптекарят Апулей заедно със Спретнатия Нарцис също бяха заети с разследването; двамата бързо установиха, че тялото принадлежи на някоя си Фулгенция.
— Девица — пошепна Попея, — доведена от село от агентите на Диоклециан. Един стар вратар край Флавиевата порта я разпозна. Спомни си, че била доведена в поста на портата и дори се сети за името й. По-късно изчезнала. Никой не знае нищо за семейството й. Апулей мисли, че е била от юга, бежанка заради преследванията, и я прехвърляли от една християнска общност в друга.