Вождът се вторачи гневно в небето. Представляваше ужасяваща фигура, самото олицетворение на войната — с гъсти коса и брада, сплъстени от кръвта на врага, със смугла кожа, боядисана в свещения цвят на войната, с тяло, цялото покрито с магически знаци. Той прокара пръст по краищата на бойния си колан, сетне се загледа в краката си, ликуващ поради обагрилата ги вражеска кръв. Стисна дългия си щит, а с другата ръка вдигна бойната тояга с брадвичка на края и започна да вие като вълк. Отрядът му отвърна. Бяха открили делви с поска, долнопробното вино на легионерите, което бяха изгълтали лакомо, и сега вече бяха готови за нови злочинства. Вярно, не намериха Златната дева, но бяха завзели едно укрепление, истинска крепост заради омразната стена. Бойният вик на вожда още не беше отзвучал, когато той съжали за своята невъздържаност. Плътта му се умири, потта по нея започна да изстива, яростта му стихна и разсъдъкът заработи по-ясно, по-съобразително, по-хитроумно. Той отметна назад боядисаните си коси и се загледа в двойните дървени порти, водещи на юг. Трябваше ли да ги отвори, или беше по-добре да се върне в селото си при жените, останали край становете, и при певците с украсени със сребро арфи? Щяха да пируват и да се веселят; навярно бе сторил достатъчно, за да може да се хвали край лагерните огньове? Край него се скупчваха мъжете му. Един, вече опиянен от поската, бе забучил на кол отсечената глава на римлянина с още мокър от кръвта, нащърбен врат, с полузатворени очи и червена зяпнала уста. Друг беше кастрирал мъжа и бе набучил тестисите му на острието на копието си.
Вождът стоеше неподвижен. Беше объркан. Очакваше да намери Златната дева, а тук нямаше нищо, освен един самотен римлянин. Офицер ли беше? Или болник, изоставен от другарите си? Дали римляните се бяха оттеглили заради собствените си раздори? Но защо бяха оставили да горят факлите, маслените лампи и сигналният огън? Беше се колебал твърде дълго; воините му тръгнаха и отвориха южните порти. Като буйна река, нетърпелива да помете всяко препятствие пред себе си, пиктите се понесоха през пустошта на юг от стената. Вождът повика сина си. Беше принуден да ги последва. Студеният нощен въздух ги обгръщаше и смразяваше потта им. Вече съзираха светли петна, които ги мамеха към вилите и чифлиците, където щяха да намерят жени, плячка, коне и други богатства.
Бойният отряд се разгърна през горичката, високата трева се огъваше под силния нощен вятър. Луната се измъкна от облаците. Те бързаха напред като глутница вълци, жадна да убива. Вождът вече догонваше предните редици, когато чу подрънкването на верига, звук от юзда, цвиленето на кон. Той замръзна на мястото си като ловджийско куче с вперени в мрака очи. Към тях се промъкваха някакви сенки — разгърнали се в полудъга конници. Мнозина носеха пламтящи факли. Вождът присви очи и изтри от тях примесената с вар пот. Опита се да преброи противниците. Осем, девет, а може би и повече конници бавно се придвижваха към бойния му отряд от около триста души.
Пиктът беше стар и опитен боец. Воините му може би превъзхождаха противника, но онези бяха катафракти, облечени в ризници конници, дисциплинирани и опасни на такъв терен. Той нададе предупредителен вик, сочейки към портите, и се втурна да бяга, като със знаци подканваше своите да го последват. Най-схватливите между воините му вече бяха усетили или видели опасността. Други пък бяха много пияни или объркани. Те осъзнаха засадата, в която бяха попаднали, едва когато съвършената линия ездачи премина в тръс, после в пълен галоп, въздухът се разтресе от ужасяващия тропот на копитата, а нощните звуци потънаха в дрънкането на оръжия и смразяващия сърцето боен вик на римската конница. Катафрактите приближаваха все повече с развяващи се плащове, мечовете им се издигаха и спускаха надолу. Пиктите се разпиляха. Навлезли в откритото пространство, те вече бяха обречени. Ако се втурнеха към стената, конниците щяха да ги приковат към нея и да ги накълцат на парчета. Трябваше да се отдалечат от нея и да се върнат на собствена територия.