— Сега — прошепна тя, — сега те ще ми повярват!
Глава четвърта
Ще сторя това дело, затова заповядвам да бъде изпълнено. Нека волята ми подкрепи моя разум.
Клавдия си наля още вино и го изпи по-бързо, отколкото възнамеряваше. Едва долавяше звуците отдолу и продължаваше да се взира в статуята. Спомни си въпроса, който Муран й зададе в храма на Хатор. Ако трябваше да си признае истината, тя не вярваше в никаква религия. Можеше да приеме, че има някакъв Бог, но всички тези кървави и ужасни смърти, очевидният факт, че животът е толкова евтин и жесток — как презвитер Силвестър щеше да ги обясни? Шумът по стълбите я сепна. В стаята влязоха Муран, Секунд и Крисп, последвани от кръчмаря, който носеше, според думите му, най-доброто вино и четири чисти чаши. Той остави подноса на масата и побърза да си тръгне. Муран напълни чашите и вдигна своята по посока на олтарчето.
— Нека неговото божество се погрижи за него! — изрече тържествено. — Нека Статил отиде на светло място. Той заслужаваше по-добра смърт.
Пи и пак напълни бокала си.
Клавдия гледаше двамата ветерани — мъже, които сякаш се бяха признали за победени в битката, която водеха. Сякаш изведнъж бяха остарели още повече, небръснатите им лица бяха побледнели, страните хлътнали, очите им бяха придобили погледа на преследвани роби.
— Толкова бързо! — прошепна Клавдия. — Беше излязъл само да се изпикае.
Стомахът й вече се беше успокоил, тя каза на Муран да почака и слезе долу. Кръчмарят й даде фенера си и тя се върна на уличката, на мястото, където бе умрял Статил. Остави фенера на земята и грижливо претърси всичко наоколо, като предпазливо заобикаляше петната съсирваща се кръв. Огледа уличката и забеляза някакви слаби отблясъци от светлина в далечината. В края на краищата не откри нищо и като взе фенера, пак се върна в кръчмата. Изми ръцете си във ведрото с вода, поставено непосредствено под стълбището, и се качи при останалите. Крисп и Секунд пиеха, сякаш се бяха срещнали със собствената си смърт.
— Как е могло да стане? — попита тя. — Крисп, ти си войник, ветеран; който и да е убил Статил, трябва да се е доближил съвсем до него и да го е изненадал. Друг мъж или момче?
Крисп отрицателно поклати глава.
— Кой тогава? — продължи Клавдия. — Жена?
— Разбира се! — завалено произнесе Крисп. — Статил бе като нас. Жените ни са или мъртви, или останали в Британия; бихме взели всяка, която ни се предложи. Статил беше пил, не си е спомнил, не е могъл да осъзнае опасността, докато не е станало твърде късно.
Клавдия се облегна на масата, загледана в храната и петната от вино. Опитваше се да си представи какво се е случило. Статил е излязъл от кръчмата, за да се облекчи. Тръгнал е по уличката. Някой е знаел, че тази вечер той ще бъде тук. Някой вече го е причаквал. Нямало е значение кой от тримата ще излезе; в очите на техния убиец съдбата на ветераните вече е била решена. Статил беше стар войник, мъж, който живееше сам. Очевидно с този пълен с вино търбух, не е разбрал, че е в опасност. Някоя хубавичка проститутка, обикаляща наоколо, е приближила към него; промушила го е с бърз удар в корема. Нападението е било неочаквано и Статил не е могъл да се защити, после е дошло останалото. Клавдия вдигна глава.
— Ще ни разкажете ли сега — попита тя, — това, което пропуснахте преди? Нещо извънредно важно от вашата история? Ако искате да живеете, трябва да ни го кажете и да ни го кажете сега.
Секунд се опита да възрази, обаче Крисп, с разширени от страх очи, отблъсна предупреждаващата ръка на другаря си.
— Ще ти кажа! — заяви той. — Разказът на Статил беше истина, но в него липсваше много. Ние отидохме на стената под началството на Постул. Не, не, млъкни, Секунд, искаш ли и ти да срещнеш ужасна смърт в някоя уличка?
Секунд прибра ръцете си и седна със сведена глава.
— Както казах — сега гласът на Крисп беше по-силен, в тона му прозвуча горчивина, — отначало животът там беше добър. Постул беше чудесен офицер, обичаше да си пийва, но се грижеше за нас. Сетне ни пратиха в онова укрепление. Мразех го! Място, обитавано от духове! Небето сякаш те смазваше, а от всяка страна на стената наистина нямаше нищо друго, освен прещип, къпинак и висока трева. На юг двамата претенденти за престола се биеха помежду си, цели отряди напускаха, но ние решихме да останем там за по-безопасно. Както и да е, между Постул и Статул имаше стара вражда, те се мразеха един друг. Постул беше от старата школа, малко претенциозен. Мислеше, че трябва да командва повече войници, но кохортите, полковете, дори легионите, разбира се, силно намаляха. Все пак, той беше достатъчно опитен и направи така, че редовно да ни плащат, да ни хранят и да сме защитени. Чувахме слухове, че някакви пиктски въоръжени отряди търсят плячка в околностите и решихме да излезем и да ги проучим — той направи гримаса: — С Постул имаше петнайсет-шестнайсет от нашите хора. Конете ни бяха здрави, бяхме добре въоръжени и имахме провизии. Постул ни поведе. Почти веднага се натъкнахме на онази въоръжена сган — бяха се подслонили в пещерата под един хълм. Заради бъркотията по стената навярно мислеха, че са в безопасност. Нападнахме ги през нощта, нахлухме в лагера и започнахме да колим наляво и надясно. Бяха повече, отколкото предполагахме, но взехме двама пленника — млад мъж, на когото веднага прерязахме гърлото; беше ранен толкова лошо, че Постул каза, че не можем да го влачим със себе си.