— А другият пленник? — попита Клавдия.
— Няма да повярваш! — Крисп я погледна право в очите. — Пиктите са дребни, мургави и жилести. Имаха съюзници на север, каледоните, а от другата страна на морето, от запад, и скотите. Някои от тях са с необикновено светли коси. Накратко казано, вождът на пиктите водел със себе си жена, младо момиче, навярно на не повече от петнайсет или шестнайсет години. Носеше наметка с качулка, но когато се върнахме в укреплението, видяхме, че е много красива. Един от нашите знаеше езика на пиктите, поне някои думи. Опитахме се да разберем какво казва. Тя беше много уплашена и твърдеше, че е принцеса, новата жена на върховния вожд на пиктите, че той много ще се ядоса и ще дойде да я търси. Попитахме я за името й, но тя ни каза само, че е Златната дева — това значеше името й — и че е била дадена на вожда като сватбен подарък, за да бъде подпечатан съюзът между двете племена.
— Обикновено когато вземахме в плен жени, ние всички спяхме с тях, а после ги продавахме на пазара, но сега беше различно. Постул и Статил бяха направо поразени. Отначало Златната дева беше уплашена, но скоро разбра, че разликата между един пикт и един римлянин е съвсем незначителна — на всички ни умът беше там, където са топките ни. Затова започна да ни насъсква един срещу друг. В същото време нашите съгледвачи съобщиха, че пиктите много са се раздвижили. Разярени от загубата, те бързо бяха потеглили на юг — военен отряд от около трийсет-четирийсет души. Нападнаха укреплението, но ние ги разбихме. Между Постул и Статил избухна спор за това какво да правим. Постул настояваше да върнем момичето и да сключим мирен договор, като подкупим пиктите с малко сребро от ковчежето с парите и няколко делви поска. Те щяха да бъдат доволни и да ни оставят на мира. Статил беше на друго мнение. Той обвини Постул в предателство, в заговорничество с враговете ни. Постул много се напи. Не знам какво е станало в действителност, но се затвори в стаята си. Статил пое командването и направи една истинска глупост. Изпрати съгледвач да разбере какво точно става и горкият нещастник повече не се върна. После разбрахме, че пиктите го убили, точно преди да ни нападнат. Статил добре познаваше нравите на пиктите; Златната дева беше тяхна жена и ако разберяха, че е била с римлянин, щяха да убият и нея. Да, Статил, той…
— Беше убедителен… — обади се Секунд. — Беше много красноречив. Той подчерта, че Постул не е бил добър началник. Щом бил толкова пиян, трябвало да го оставим, да подмамим пиктите в капан, да ги избием и да твърдим, че сме победили. Останалата част от историята е вярна.
— Наистина ли? — попита Клавдия. — Сигурни ли сте, че сте избили всички пикти?
— Според Статил, ги избихме — отвърна Секунд.
— Какво искаш да кажеш с това „според Статил“?
Секунд направи знак с ръка на Крисп.
— След сражението ни изпратиха на разузнаване. Когато се върнахме, всички мъртви лежаха накуп в голяма яма извън южната порта. Заляха ги с масло и ги изгориха. Нямаше пленници.
— А Златната дева? — попита Муран. — Какво стана с нея?
— Когато нападнахме военния отряд — отвърна Крисп, — Златната дева беше окована в една гора. После Статил направи глупавата грешка да я докара да види мъртвите. Тя наистина беше красива! — прошепна той. — Косите й бяха златни като зряла царевица, а кожата й беше бледа като слонова кост.