— Виждал ли си Касия? — попита Клавдия. — Някогашната куртизанка? Тя е близка приятелка на Урбана, жената на пълководеца Аврелиан.
— Да, виждал съм я. — Секунд леко се усмихна. — Красива е.
— Прилича ли на Златната дева? — продължи Клавдия.
— Малко — призна Секунд. — Но Касия не е Златната дева. Първо е много млада. И второ, не изглежда като нея. А най-важното е, че аз знам какво стана със Златната дева.
— Какво? — попита Клавдия.
— Както казах, Статил я доведе. Тя погледна мъртвите и заплака. Ние празнувахме. Намерихме стария Постул насечен на късчета, но всички си замълчахме, защото всъщност бяхме виновни, че се бяхме опълчили срещу него. Изгорихме и неговото тяло. Причината всички да се съгласим да го сторим бе, че Статил ни беше обещал, като унищожим пиктите, да изоставим укреплението и да потеглим на юг да търсим военачалника ни Аврелиан. Постул искаше да останем на стената. Сега, когато той беше мъртъв и бяхме удържали голямата си победа, потеглихме с радост.
— Какво се случи? — настоя Муран.
— Ами, както ви казах, празнувахме. Имахме малко вино и храна. Статил се усамоти със Златната дева. Чувахме я как крещи, докато той се забавляваше. Бяхме установили лагера си извън укреплението; на другата сутрин видяхме, че Златната дева се е обесила на една греда вътре.
— Обесила се? — повтори Клавдия.
— От срам! — обади се Крисп. — Заради нея мъжът й и целият военен отряд бяха унищожени. Тя знаеше какво ще стане сетне. Статил или щеше да я продаде на пазара, или щеше да я пусне на другите, затова бе взела въже и се беше обесила.
— Сигурни ли сте, че е умряла?
— Напълно. Изгорихме тялото й и потеглихме на юг. Тогава за последен път видяхме укреплението, пиктите и Златната дева. Станахме герои, спасители. Никой не посмя да каже истината. Странно! — унесе се в мислите си Крисп. — Винаги съм се чувствал виновен повече заради Постул, отколкото заради Златната дева.
— И преди ви попитах — обади се Клавдия, — възможно ли е някой от отряда на пиктите да е останал жив?
Секунд поклати глава.
— Невъзможно е! — възкликна Крисп. — Избихме всички. Статил настояваше да го направим. Искаше да е сигурен, че никой не е оцелял, за да разкаже как е бил убит Постул — това беше много важно. Нито един пикт не се измъкна и както каза твоят приятел — той посочи Муран, — сражението стана през нощта. Е, имаше запалени няколко факли, но въпреки тях шлемовете и плащовете скриваха лицата ни. И, което е още по-важно, това беше преди осемнайсет години!
— Търсихте ли? — попита Муран. — Искам да кажа, опитахте ли се да разберете дали в Рим няма роби пикти?
— Разбира се, че има! — подигравателно отвърна Секунд. — Роби от всички племена и земи под слънцето, но никой дори не ни е доближавал. И защо сега, след осемнайсет години?
Клавдия разбра, че няма какво друго да научи. Тя стана от масата, взе плаща си и погледна двамата ветерани:
— Ние трябва да вървим. В момента нищо не можем да направим, но ви предупреждавам, никога не оставайте сами, никога не позволявайте жена да доближи до вас. Ако ме послушате, може и да останете живи.
— Ще кажеш ли на военачалника Аврелиан? — попита Крисп. — За Постул, искам да кажа.
— Определено мисля, че ще трябва! — отвърна Клавдия. — Не веднага, но когато се наложи…
— Неговата кръв не е по ръцете ни! — рязко заяви Крисп. — Ние не сме го убили, само пазихме тайната. Но сега, когато Статил вече е мъртъв, не ме е грижа дали истината ще излезе наяве. Нямаме пръст в смъртта на Постул!
Клавдия благодари на мъжете; тя и Муран слязоха по стълбището и излязоха на улицата. Мракът вече бе паднал. В началото на една уличка се мяркаха различни фигури, странни звуци и викове изпълваха въздуха. Двамата стигнаха до съседния площад, където няколко наемници още продължаваха да безделничат; бяха закрепили факла на стената на една къща и се наливаха с вино. От другата страна на площада, затънат в черен кожен плащ, заклинател монотонно пееше над гърне със запален вътре огън. Край него клечеше старица и от време на време хвърляше в гърнето някакъв прах, от който пламъците започваха да подскачат и да пращят. Гласове кресливо ругаеха. Някъде по-надалеч се разплака дете, след което се разнесе пискливият смях на жена. Клавдия сплете пръсти с пръстите на Муран и го притегли по-близо до себе си. Стиснала фенер, една проститутка залитна към тях. В мъжделивата светлина лицето й беше противно: с ниско чело, с къс чип нос и широки ноздри, с уста, която се кривеше, докато мърмореше някакви ругателства.
— Какво правиш тук? — заяде се тя с Клавдия.
Муран я отблъсна встрани и веднага от мрака изникна друга фигура: необикновено дебел мъж с кръгло като на бухал, лукаво лице, с огромна лигава уста, от която се стичаха слюнки, и юмруци, готови да удрят. Той спря, огледа Муран от горе до долу и като сграбчи жената за косите, я повлече нататък. Клавдия и Муран продължиха пътя си. Въздухът вонеше на застояло готвено, на пържена риба, тричав хляб и гранива мазнина. Сред едно петно от бледа светлина се бяха наредили музиканти, които окуражаваха изпаднали в транс танцьорки, смугли, сенчести фигури, които се вихреха и кръжаха пред тях. Клавдия почувства облекчение, когато наближиха кръчмата „Магариците“. Муран спря точно в началото на уличката, водеща към нея.