Муран отново увери пълководеца, че знае точно какви са задълженията му. Аврелиан се протегна, сякаш беше решил някакъв голям проблем.
— А сенатор Карин? — обърна се той към Клавдия, като я огледа отгоре до долу. — Някакви новини за Антония?
— Не, господарю! — отговори Клавдия толкова раболепно, че Урбана и Касия наведоха глави, за да прикрият усмивките си, а застаналият до нея Муран изсумтя, за да й даде знак да не се подиграва с военачалника. Аврелиан присви очи.
— Ти си само едно дете — промърмори той, — някакво подобие на момиче, а императрицата ти се доверява. — Започна да цъка с език. — Но такава си е Елена! Винаги прави онова, което най-малко очакваш. От нея щеше да излезе добър военачалник. Всъщност — изкриви лице той, — тя беше добър военачалник. Наставляваше както мъжа си, така и любимия си син. — После бързо добави: — Искаш да ми кажеш нещо, момиче, нали?
— Да, господарю. „Стражите на Стената“, ветераните от „Гризачите“…
— А, да. — Лицето на Аврелиан стана сурово. — Ти трябва да откриеш убийците им. Трудна задача за младо момиче…
— Още един бе убит миналата вечер.
Аврелиан не обърна внимание на острото изненадано ахване от двете жени до него.
— Кой? — възкликна той, като доближи ръка до ухото си, сякаш му беше трудно да чуе какво казва Клавдия.
— Статил! — отвърна тя. — Срещнах се с него, Секунд и Крисп в една кръчма; на една от техните редовни срещи.
Пълководецът кимна, очите му остро я гледаха.
— Какво се случи там?
— Статил излезе да се облекчи. Беше убит, варварски, както и другите.
Аврелиан за миг прикри лицето си с ръце.
— Убит! — възкликна той, като вдигна глава. — С императорски агент край себе си?
— Не бихме могли да го спасим! — отговори Клавдия. — Статил сам си навлече смъртта. Аврелиане, време е да научиш истината!
С насечени, къси изречения тя му предаде какво й бяха разказали предната вечер. Когато свърши, Аврелиан остана неподвижен, подпрял брадичка в ръцете си, загледан в пода, сякаш очарован от мозайките, изобразяващи триумфиращия Марс. После вдигна очи.
— А Секунд и Крисп? — попита. — Виновни ли са за убийство или съзнателно причинена смърт на офицер?
— Не, господарю! — поклати отрицателно глава Клавдия. — По времето, когато това се е случило, те не са били там. Постул е умрял заради Статил, заради враждата помежду им, заради това, че е бил пияница, но най-вече заради Златната дева.
— Ако го знаех вчера — заяви старият военачалник, сякаш издаваше указ, — щях да накарам да бичуват Статил. Щеше да има късмет, че не е свършил на кръста. Ще извикам другите двама тук. Трябва да ги разпитам, а и ще бъдат в безопасност във вилата.
Старият човек си припомни кои са служили с него и, обръщайки се към жена си, която седеше и зорко наблюдаваше Клавдия, шепнешком й се извини. Седналата до нея Касия не изглеждаше нито толкова забавна, нито толкова весела като вчера, а седеше с каменно лице и твърд поглед. Клавдия осъзна, че и двете жени са завършени актриси, мили и благоразположени в присъствието на императрицата, но тук, във вилата на Аврелиан, истински патрициански матрони.
— Пак ми разкажи какво е станало край „Голямата стена“! — заповяда Аврелиан.
Клавдия повтори разказа си. Аврелиан често я прекъсваше, като й задаваше нови въпроси, но все пак накрая я остави да довърши. После тропна по пода с обутия си в сандал крак.
— Ще извикам Секунд и Крисп да се подслонят тук. Съгласен съм със заключението ти, момиче: когато онези мъже са били убити, единственият, който би могъл да доближи до тях, е била някоя проститутка, въоръжена с кама — той се обърна към Урбана, за да я попита нещо, но вратата се отвори и влезе Леарт с грижливо сресана коса и намазана с благовонно масло мургава кожа. Носеше тъмночервена туника, поръбена със зелена ивица, и червени сандали. В едната си ръка държеше букет цветя, а в другата — елегантна палка с връхче от слонова кост. Въпреки положението му, Аврелиан изглежда го харесваше. Той се усмихна, с жест го покани да се настани на стола до господарката си и накратко му разказа какво се е случило. Леарт седна и го изслуша внимателно, с тъжни очи, като често кимаше с глава. Аврелиан се сети за Клавдия и рязко се обърна към нея.
— Е, момиче, има ли някакви въпроси, които да искаш да ми зададеш?
— Знаеш ли нещо? — попита Клавдия. — Можеш ли да добавиш нещо към онова, което ти казах?
Аврелиан разпери ръце:
— Ти говореше за онази провинция отпреди осемнайсет години. Тогава тя приличаше на прекатурен пчелен кошер, хората се тълпяха по пътищата, градчетата и селата бяха опустели. Нашият най-голям враг беше страхът. Никой не знаеше точно какво става, кой военачалник командва, на кои полкове можеш да се довериш… Пирати ли са слезли на брега? Къде пиктите са пробили стената? Кои племена се бунтуват? — Погледна Касия, усмихна й се и протегна ръка. — Бедната Касия трябваше да преживее всичко това. Дни, изпълнени с кръв, нощи на ужаси; тя още не може да си спомни какво се е случило в действителност.