От кулата те слязоха в малка градина, където дърветата бяха посадени във фигури, повтарящи линиите на колоните и други по-особени черти на околните постройки; между отделните статуи и дървета имаше цветни лехи. Като се смееше меко, Леарт обясни, че Аврелиан е дисциплинирал военен дори когато става въпрос да се засади една градина, а господарката Урбана е специалистка по цветята и тревите. Клавдия беше очарована от различните лехи; разпозна много растения — лилии, виолетки, мирти, акант, рози наред с кръстоските им и много различни храсти. Двамата се настаниха под малък купол край басейн, чиято вода искреше в слънчевата светлина със сини и златни отблясъци. Леарт обясни, че мозайката на дъното на басейна изобразява слънчевия бог Митра, любимото божество на Аврелиан, и разказа как старият военачалник отказал да стане християнин, като заявил, че няма нищо общо с учението на някакъв разбойник, разпънат на кръст в далечните покрайнини на империята.
— А ти, Леарте? — Клавдия се наведе да помирише една роза. — Ти как дойде тук?
— Роден съм в малко селце край река Граник68 — Леарт примижа срещу небето. — Баща ми умря млад и майка ми ме продаде. Още като момче ме направиха евнух, а сетне дойде войната, разбира се. Един римски конен отряд нахлу в селото. Знаеш какво става, жените бяха изнасилени, а мъжете избити. Изгориха до основи чифлика, където работех, а мен взеха като пленник и ме доведоха в Рим. Трябва да съм бил на не повече от петнайсет или шестнайсет години. — Той вдигна ръкава на туниката си и показа на Клавдия дамгата на един търговец на роби. — Обявиха ме за продан, но тъй като бях евнух, почти никой не се заинтересува от мен. Освен това бях почти необразован и едва говорех латински. Сетне обаче господарката Касия — тя е доста по-възрастна, отколкото изглежда — посети пазара. Търсеше някой като мен и ме взе в дома си. Един от нейните покровители, питагореец от Атина, учен и много богат човек, ме образова, научи ме на езика на знаците и оттогава аз й служа. Винаги съм с нея, където и да отиде, наблюдавам всичко, което прави. Преди няколко години тя срещна господарката Урбана и стана християнка, а аз последвах примера й.
— Щастлив ли си?
Леарт направи лека гримаса и Клавдия забеляза колко и млад и атлетичен изглежда. Тя долови лекия мирис на изискан парфюм; косата му беше леко накъдрена и грижливо подстригана, ръцете и ноктите — извънредно чисти, а всяко движение елегантно и изящно.
— Щастието — заяви той, — е състояние на съзнанието или поне Платон ни учи да вярваме така. Предполагам, че щастието е относително. Ако не бяха ме скопили, не бяха ме пленили, ако не бях станал роб, животът ми навярно щеше да бъде различен, може би по-добър. Ами ти, Клавдия?
Тя тъкмо се канеше да отговори, когато в градината се появи един слуга, който търсеше Леарт.
— Господарката ме вика — засмя се Леарт. — Клавдия — с ръка той даде знак на слугата да замълчи, — тук ли ще останеш, или искаш да идеш някъде другаде? Има ли още нещо, което искаш да видиш?
— Напоследък се нагледах на толкова много неща! — усмихна му се Клавдия. — Мятам се от една крайност в другата. Вчера оглеждах един труп на воняща уличка; тази сутрин седя в прекрасна градина, въздухът е пълен с благоухание, не се чува нищо друго освен птиците и приглушеното жужене на пчелите. Чел ли си как Плиний69 описва вилата си?
Евнухът кимна.
— Само като го четеш и се успокояваш — продължи Клавдия, — но в такава градина наистина се чувстваш сякаш в рая. Ах! — въздъхна тя. — Денят си минава, а има толкова работа да се върши! Ще ми се да видя библиотеката, там трябва да свърша някои неща.
Леарт бързо се съгласи. Каза на роба да почака и отведе Клавдия обратно във вилата; минаха по изящните украсени галерии и стигнаха до една стая, наречена „Хермес“. Тя имаше блестящ дървен под и стени, боядисани в бяло, като по-голямата им част бе покрита с грижливо изработени полици от ливански кедър с купчинки пергаменти по тях — някои по-нови, други пожълтели от времето, всички внимателно описани и с етикети. По средата беше разположена дълга маса, полирана до блясък. В другия край до един отворен прозорец седеше освобожденец с бледо лице, когото Леарт представи като библиотекаря. Когато евнухът обясни, че Клавдия е личен гост на военачалника, библиотекарят започна всячески да се опитва да й угоди. Леарт си тръгна и Клавдия известно време се разхождаше сред ръкописите, като снемаше по някой свитък с Теренций или Петроний70 Имаше дори и християнски автори, включително и едно послание от техния голям учител Павел, красиво преписано на латински и гръцки.
69
Гай Плиний Цецилий Секунд, наричан Млади (61 или 62 г. — ок. 111 г.) — римски прозаик, известен предимно със своите десет книги „Писма“. — Бел.прев.
70
Гай Петроний, наричан Арбитър (неизв. — 56 г. сл. Хр.) — римски писател, смятан за автор на достигналия до нас само във фрагменти роман „Сатирикон“. — Бел.прев.