Опита се да си припомни събитията по реда им. Трупът е намерен от лозаря Венуций, започнал да копае в градината на погрешно място. Той идва да работи още призори, когато не е достатъчно светло, а Полибий, който е зает с работата си в кухнята, не забелязва грешката. Трупът е открит в ковчега, с монетите върху очите и онези едва забележими белези по шията и раменете. Не е разложен. Клавдия затвори очи. Разбира се, Полибий поема нещата в свои ръце и праща да повикат някого, който разбира от медицина. Естествено е да предпочете Апулей. Аптекарят и жена му пристигат. Двамата заявяват, че Фулгенция вероятно е мъченица и трябва да бъде почитана като такава. За това, че тялото е непокътнато, не може да се намерят никакви медицински обяснения. Завиват трупа в ново ленено платно, връщат го обратно в ковчега и го отнасят в студената изба. Полибий, който не би изтървал и най-дребна възможност за печалба, съобщава за „Голямото чудо“ из целия квартал. Хора като вестоносеца Меркурий, разпространяват новината и любопитните започват да се събират; поръчват вино и храна и, разбира се, си плащат да позяпат чудото.
Клавдия скръцна със зъби. Нещо не се връзваше. Полибий беше мошеник на дребно, но Клавдия знаеше, че и той, и Попея не биха извършили истинско престъпление. Дребно мошеничество — да, но не и това. А имаше и свидетели: Спретнатия Нарцис, Океан и преди всичко Апулей. Тя прекъсна мислите си, чувайки женско пеене; напрегна слуха си и различи думите: „Към Господа на светлината на източния хоризонт, Възкръсналия Господ, облечен в сила, дойди, Господи Иисусе, дойди!“
— Какво е това?
Дремещият на стола си библиотекар вдигна глава.
— А, трябва да е господарката Урбана с другите „Магдалини“. Те често се събират тук в тази част на градината, която е отделена само за тях.
— Може ли да погледна?
— Ела с мен.
Старият библиотекар с пъшкане се надигна от мястото си, заобиколи масата и отведе Клавдия навън, в слънчевата светлина. След миризмата на папирус и пергамент, мастило и пясък за попиване, уханието на градината бе още по-осезаемо. Като си мърмореше нещо под носа, библиотекарят поведе Клавдия по един портик, където красиви медальони, окачени на връв сред колоните, лениво се полюшваха от вятъра, а върху всеки от тях бе изобразена главата на някой бог или богиня. По моравата пристъпваха пауни, пъстропери птици услаждаха сърцето и слуха от позлатените си клетки. Градината бе истински рай от пъстра зеленина и храсти от всички краища на империята, засадени в плодородната почва. Двамата вървяха край изкуствени пещери и статуи, прекосиха една черешова градина и се озоваха на друга морава, стигаща до ъгъла на преградната стена. Група жени в бели роби, с качулки и дълги, широки одежди, коленичеха с лице към нещо, което Клавдия отначало помисли за алпинеум, а после разбра, че е земен насип с разположени върху него полирани камъни. На върха му се издигаше дървен кръст, а до него имаше малка изкуствена пещера. Тя веднага разпозна символите: кръста на Господа Иисуса и пещерата, в която бе лежал погребан три дни, преди да възкръсне из мъртвите. Жените, предвождани от Урбана, продължава да пеят химна, нежна, мелодична и монотонна песен, която се извисяваше и се снижаваше в призив към Христа, Господа Вседържителя, и Го умоляваше отново да дойде.
Библиотекарят бързо си тръгна; Клавдия чу леко покашляне и се обърна. Под едно дърво стоеше Леарт и й се усмихваше. Той вдигна ръка, после се обърна и когато химнът достигна славословието към Отца, Сина и Светия Дух, се присъедини към пеещите. После гласовете стихнаха. Жените коленичиха с наведени към земята глави. Урбана се изправи. Вече се канеше да се обърне към другарките си, когато съзря Клавдия, засмя се и тихичко плесна с ръце.
— Сестри! — каза. — Имаме посетителка.
Другите жени също станаха и се обърнаха да поздравят Клавдия с усмихнати лица, докато отмятаха краищата на столите от главите си. Клавдия позна някои лица от двора; лицата на всички бяха строги, без следа от разкрасяване, не носеха скъпоценности, по дрехите им нямаше украшения, те бяха скромни и чисти. Урбана се обърна към тях, каза им нещо тихо и те се оттеглиха през градината. Урбана, Касия и Леарт поведоха Клавдия към един портик, увенчан с цветя и пълзящ бръшлян. Вътре беше прохладно и свежо. Урбана седна на една скамейка и се облегна на стената, леко задъхана.