— След малко! — тихо отвърна Клавдия. — Има и други въпроси, които трябва да й задам. — Изправи се, отиде при Антония и леко я потупа по рамото. — Беше много храбра! — прошепна й тя. — Всичко свърши, но трябва да те попитам за още някои неща. Знаеш ли, че Теодор е мъртъв?
Антония кимна и изтри устата си.
— Ела! — Клавдия взе Антония под ръка, но вместо да я върне при сенатора Карин, я поведе през моравата. — Огледай се, Антония: растенията, розовите храсти, цветята; виж там пауна с разперената му опашка в такива прекрасни цветове. Вдигни очи към небето. Усещаш ли вечерния ветрец? Всичко това пак е твое.
— Теодор… — попита момичето. — Убили са го, докато ме е защитавал?
— Не, не! — Клавдия набързо описа какво се беше случило. Антония пак се разплака и Клавдия я прегърна. — Искам възмездие и за неговата смърт. Кажи ми, Антония, Теодор смъкна ли маската на един от нападателите ти?
— Не, не! — отвърна Антония. — Той им се нахвърли, но те го повалиха с удар на земята. Тогава ме хванаха, запушиха устата ми и сложиха превръзка на очите ми, но не видях маската на някой от тях да е била смъкната. Защо ме питаш?
— Теодор твърдеше друго! — Клавдия леко се усмихна. — Каза, че е смъкнал маската на един от похитителите. Може би и затова са го убили, защото е разпознал някого.
— Не, не! — рязко отрече Антония. — Но Теодор си беше такъв. Непрекъснато разказваше всякакви небивалици, винаги лъжеше за нещо.
— Какви други лъжи ти е разправял? — попита Клавдия.
— О, къде е бил, откъде е дошъл…
— Нека те попитам още нещо — те спряха под прострелите се над тях клони на една сикомора. Птици в позлатени клетки пееха тъжно, сякаш оплакваха затворничеството си. — Има ли нещо, за което Теодор не те е излъгал? Говорил ли е за нещо постоянно в живота си, за семейството си или за приятели? — Клавдия накара младата жена да седне на една пейка срещу групичка дървета и клекна пред нея. — Моля ти се, Антония, спомни си, имаше ли нещо, което той никога не променяше в приказките си?
— Теодор си мислеше, че всички го обичат, включително и аз. Беше женкар. Хвалеше се какви пиеси знае, как един ден цял Рим щял да знае името му, но да, имаше едно нещо, което никога не променяше. Изпитваше голяма почит пред Господарката на веселието, на радостта — забравих името й.
— Хатор от Белите стени.
— Да, Хатор от Белите стени. Винаги говореше за почитанието си към нея. Как го покровителствала в издигането му, колко се радвал, че в Рим намерил храм, посветен на нея. Все го повтаряше — тя мрачно се усмихна: — Като си помисля, това беше единственото вярно нещо, което казваше.
— Благодаря ти. — Клавдия се изправи и изтръска полепналите по туниката й листенца и стръкове трева. — Още един въпрос, Антония.
— Много съм изморена!
— Сигурна ли си, че си била затворена в катакомбите?
— Така мисля. — Антония поклати глава: — Когато ме освободиха, изминах съвсем кратко разстояние. Навярно не повече, отколкото оттам — тя посочи към постройките на двореца, — дотук, после почувствах, че съм на слънце.
— Нещо друго? — продължи Клавдия. — Някаква миризма, вкус, докосване, гласове?
— Само един глас! — отвърна Антония. — Който ме заплашваше и ми казваше какво да правя.
Клавдия излезе от двореца и се запъти обратно към града. Дневната светлина гаснеше, търговците затваряха дюкяните си, кръчмите и гостилниците бяха оживени. Точно когато навлезе във Флавиевия квартал, Клавдия забеляза мъж, облечен в кози кожи, с чорлави брада, коси и мустаци, застанал на каменна плоча, с тояга в едната ръка и груб дървен кръст в другата. Тя спря и го загледа. Мъжът говореше на минувачите, малцина от които му обръщаха внимание, но Клавдия чу думите му.
— Човек е заченат в грях заради това, че е пристрастен към разврата! — Той продължи надуто да проповядва. Тези проповедници бяха станали нещо обичайно в Рим, религиозни фанатици, които се опълчваха срещу всичко и всички.
Клавдия продължи пътя си, като обезкуражено си проправяше път през шумната тълпа. На ъгъла на улицата, която водеше към „Магариците“, бръснарят Торкват грижливо подреждаше и прибираше инструментите си в кожена торба: бръсначи, ножове, щипки за коса, брусове, кожени каиши, масла, мехлеми, кремове и пудри. Клавдия го гледаше как внимателно затегна връвта на кожената торба, преди да почисти сгъваемия стол и тезгяха.
— Торквате?
Той вдигна глава и я погледна.
— О, Клавдия, какво искаш?
— Да те почерпя едно питие.
Клавдия посочи с глава към кръчмата на ъгъла на една уличка, „Домът на хилядите мечти“.